— Сложи крака си малко вляво — настойчиво извика той. — Сега се изтласкай!
Тя напипа с крак малка грапавина и се надигна нагоре, но пак не можа да стигне ръката му.
— Не мърдай.
Дженифър кимна безмълвно. Беше прекалено уплашена, за да говори. Кабелът ставаше все по-хлъзгав в изпотените й длани. Том изчезна. Секундите минаваха мъчително.
— Къде си? — извика тя, когато ръката, с която се държеше за кабела, започна да изтръпва. — Том?
Тишина.
Хрумна й ужасяваща вероятност. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нея, но не можа да я прогони от съзнанието си. Ами ако Кърк нарочно я беше подмамил да се качи на покрива? Беше ли я зарязал тук, за да избяга?
И когато реши, че няма да издържи повече, до нея се плъзна дебел черен кабел с току-що отрязан край.
— Хвани се — каза Том и тя благодарно се вкопчи в кабела.
Той я издърпа. Дженифър се прехвърли през билото на покрива и се просна по гръб. Беше се задъхала.
— Благодаря — успя да каже все пак.
— Моля — отвърна Том.
— Мислех, че ще ме оставиш да падна.
— Май нямаш голямо доверие на хората, а? — Той седна до нея и заразтрива рамото си: явно го беше заболяло от усилията да я изтегли.
— Обувката ми — възкликна Дженифър. — Трябва да я вземем.
— А, не, няма да сляза там долу — заяви Том, стана и изтръска панталоните си.
— Не мога да я оставя. Струват петстотин долара.
— Петстотин? Господи!
— Купувам си обувки за развлечение — защити се тя.
— Добре. Дай ми другата.
— Какво?
— Искаш ли си я, или не?
— Да.
Дженифър събу другата си обувка и му я даде. Гледаше го подозрително. Без да пророни дума, Том се прицели, хвърли обувката и улучи другата. Двете излетяха от покрива и паднаха във вътрешния двор. Дженифър не можеше да повярва на очите си. Той току-що си бе играл на стъклени топчета с обувки за петстотин долара.
— Гадняр! — извика тя.
— Ще ги вземеш, след като приключим — отвърна Кърк и се обърна. Дженифър беше сигурна, че го направи, за да скрие усмивката си.
Кипнала от гняв, тя тръгна след него — стъпваше внимателно покрай курешките, с които беше осеян сребристият покрив. Стигнаха до друг прозорец, закрит с тъмночервени завеси. Том го бутна, но прозорецът, изглежда, беше залостен.
— Какво правим тук? — попита Дженифър. Искаше й се да не беше предлагала да огледат дома на Раниери.
— Хващаме се за сламки — отвърна Том, докато разглеждаше гладкия наклонен покрив. След това насочи вниманието си към рамката. Бавно прокара пръсти по олющените ръбове и напипа малък бутон под перваза. Натисна го и макар че не се чу звук, когато пак бутна прозореца, той се отвори, крилата отместиха тежките червени завеси. Дженифър отвори широко очи и изведнъж забрави, че е ядосана.
— Прощавам ти за обувките.
— Фалшивият вход е често използван номер, ако не желаеш да те посещават без предупреждение. От разказа ти за Раниери разбрах, че не са му липсвали хора, които са искали да си поприказват с него. — Той се вмъкна в тъмната стая. — Да видим какво ще открием. После ще ми прощаваш.
41.
16:36
Контрастът със стаята, от която бяха излезли на покрива, беше драстичен. Тази беше подредена безупречно. Тъмносинята покривка на леглото идеално подхождаше на изящните китайски тапети и кремавия килим на лакирания дървен под. На нощното шкафче бяха сложени няколко снимки в рамки, а зад открехнатите врати с огледала на гардероба се виждаха подбрани по цвят костюми, ризи, обувки и вратовръзки, както и свещеническите дрехи на Раниери. С каквото и да се беше занимавал, очевидно му бяха плащали добре.
От спалнята се отиваше в просторна кухня. Зад сводестия вход на отсрещната стена имаше кабинет с голямо бюро. Лъчите на следобедното слънце проникваха през дръпнатите завеси и озаряваха помещението в червеникава светлина. Том и Дженифър застанаха на прага.
— Да видим какво има тук.
Том отиде до писалището и прегледа книжата отгоре, после прерови чекмеджетата. Нямаше нищо интересно. Фактури, факсове, ордери. Раниери, изглежда, бе въртял търговия с внос на вина като прикритие.
Том донякъде беше изненадан, че прави всичко това, като имаше предвид отвращението си към работата с ченгета, особено с федерални агенти, макар че Дженифър явно не беше ченге с промит мозък, с каквито бе свикнал да има вземане-даване. Всъщност тя беше пълна тяхна противоположност. От друга страна обаче той обичаше предизвикателствата. Освен това, откровено казано, беше заинтригуван от монетите и как бяха измъкнати от Форт Нокс и попаднали в ръцете на Раниери, въпреки че нямаше да го признае пред нея.