— Това ни трябва — каза тя и вдигна един кабел, водещ от бюрото до контакт в стената. — Преносимият му компютър. Може би някой е идвал тук преди нас и го е взел?
— А може би е скрит на друго място?
— Ще проверя в спалнята.
Том се отпусна на стола и огледа стаята, търсеше нещо, което би могло да им помогне. Кабинетът беше модерно обзаведен. Масичката за кафе и бюрото си подхождаха и бяха направени от опушено стъкло, монтирано на лъскава стоманена рамка. Черното кожено канапе и столовете бяха корави и ниски. Облегалките им бяха извити под стръмен и неудобен ъгъл и коленете му почти опираха в брадичката. На белите стени бяха окачени черно-бели снимки на забележителностите на Ню Йорк — клинообразната сграда на „Флатайрън“, хромираните аеродинамични очертания на „Крайслер“, гранитната грамада на Емпайър Стейт Билдинг.
Помещението бе подредено с безспорно мъжки вкус.
Погледът на Кърк неустоимо беше привлечен от червеното кошче за отпадъци, сложено до писалището. Том го взе разсеяно и забеляза, че е нащърбено и очукано, което предполагаше, че е старо, използвано отдавна и служило вярно на собственика си.
Бръкна вътре и извади вестник. В това нямаше нищо странно. Освен… може би датата?
— Кога каза, че бил убит Раниери? — подвикна той на Дженифър.
— На шестнадесети. Защо? — Гласът й отекна в тихия апартамент.
— Може би открих нещо.
Тя дойде при него. В очите й се четеше надежда.
— Този вестник е от двадесети, четири дни след убийството на Раниери. Тук наистина е идвал някой.
— И вероятно е унищожил или взел всичко полезно — разочаровано отбеляза Дженифър.
— Само че… — Той посочи стаята. — Погледни. Тук не е претърсено като във фалшивата квартира, нали?
— Според теб какво означава това?
— Онзи, който е идвал, е познавал обстановката и не е било необходимо да рови. Знаел е как да влезе и къде е всичко. Бил е тук и преди, вероятно с Раниери.
— Може би е имал партньор? — Дженифър се намръщи и седна на твърдия стол срещу Том.
— И вероятно германец — предположи той и й показа вестника, който бе извадил от кошчето. — Загадъчният гост е чел „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Всъщност… — Том се вгледа по-внимателно. — Не ти ли се струва, че го е прегъвал на ето тази статия?
Вестникът беше сгънат на четири, така че да се вижда цялата статия, оградена от части от други репортажи, снимки и реклами.
— Как е озаглавена? — Дженифър стана, приближи се до Том и седна до него на облегалката на канапето.
— „Suche geht weiter für Schiphol Flughafen-Diebe“ — прочете той и преведе. — „Продължава издирването на крадците от летище «Шипхол»“.
— „Шипхол“ в Холандия?
— Знаеш ли друго?
— Много хитро. — Тя направи гримаса, после извади телефона от чантата си и набра някакъв номер.
— Макс Спрингър, моля… Макс, обажда се Дженифър. Благодаря, добре съм. На работа ли си? Чудесно. Искам да провериш нещо. Виж какво имаш за кражба на летище „Шипхол“, извършена преди няколко седмици. Да, разбира се, „Шипхол“ в Амстердам. Знаеш ли друго? — И намигна на Том.
— Какво си намислила? — попита той и тя закри с ръка телефона.
— Всеки ден Интерпол ни изпраща информация за извършени престъпления. Въвеждаме ги в нашата база данни. Случилото се на „Шипхол“ трябва да е там. — Дженифър свали ръката си от телефона. — Да, чакам. Открил си нещо? Страхотно. Прочети ми го. Бавно. — Започна да записва на един лист, който грабна от бюрото. — Добре… Да. Това ли е всичко? Чудесно. Какво? В момента не мога да говоря с него. — Очите й се стрелнаха към Том, после се сведоха към пода. — Кажи му, че ще му се обадя утре. Благодаря, Макс.
— Е?
— На единадесети юли в склада на митницата на летище „Шипхол“ е бил извършен въоръжен обир. Трима мъже с откраднат микробус на колетната служба отмъкнали цяло състояние в отлежало вино и бижута. Убили двама пазачи. А после, десет дни по-късно, на двадесет и първи, мъж бил наръган с нож в телефонна будка в Амстердам. Холандската полиция идентифицирала убития като Карл Щайнер, източногерманец с дълго досие, включващо въоръжени обири и търговия с крадени вещи. В жилището му намерили няколко каси от въпросното вино и част от бижутата.