— По дяволите!
Затвори очи, облегна глава на вратата и бавно я поклати. Това беше последното, което му трябваше.
— Кой е? — само с устни, без да издава и звук, попита Дженифър, все още стоеше на прага на всекидневната.
Том не отговори, пъхна пистолета в джоба си, отключи и отвори. Светлината от коридора нахлу в апартамента като гъста мъгла и го накара да присвие очи.
— О, Феликс, mon ami5. Надявам се, че не те безпокоим.
В полумрака надникна едър мъж с весело доволно лице и дълга черна къдрава мазна коса, завързана на опашка, и разпери ръце. Дженифър се сети, че „Феликс“ е името, под което според Пайпър Кърк действаше от десет години.
— Bonjour6, Жан-Пиер. Влез — неохотно каза Том и поклати глава.
Мъжът направи знак на двамата полицаи, застанали от двете му страни, да чакат навън. Дженифър запали лампите, а Том затвори вратата.
— Дженифър, това е Жан-Пиер Дюма от френските вътрешни тайни служби. Жан-Пиер, запознай се със специален агент Дженифър Браун от ФБР.
— Enchanté7. — Дюма стисна ръката й. Дъхът му миришеше на „Лъки Страйк“. — Тези трябва да са ваши, нали?
И кимна към босите й крака, и вдигна обувките й, които държеше в лявата си ръка.
— Благодаря. — Дженифър ядосано стрелна с поглед Том, избърса мръсотията и прахоляка от петите си и нахлузи обувките.
— Имате ли документи, мадмоазел? — попита Дюма.
Тя бръкна в джоба на сакото си, извади картата си и му я даде. Той я огледа недоверчиво и изненадано повдигна вежди.
— Феликс наистина работи за ФБР. Maintenant j’ai vraiment tout vu.8
— Не работя за ФБР — троснато възрази Том. — Само си сътрудничим.
— Точно така — потвърди Дженифър. — Господин Кърк е тук като цивилно лице.
— Да де, той винаги е цивилно лице. — Дюма й махна с ръка. — Елате. Да седнем да обсъдим нещата.
Поведе ги към всекидневната и с нежелание седна на канапето, Том и Дженифър се настаниха срещу него. Дюма беше облечен в нови джинси, синя риза, бяла фланелка отдолу и тежко черно кожено яке. Изглеждаше як, макар и не в особено добра форма. Кафявите му очи блещукаха над големия дебел нос. Кожата на лицето му беше увиснала от алкохола и никотина.
— Е, приятелю — обърна се той към Том. — Какво те води пак в Париж?
— Приятели ли сте? — обади се Дженифър.
— Е, може би не съвсем — обясни Дюма. — Том не обича да се сближава с никого, нали, Том? Но имаме уговорка, която се приближава до приятелство. — И се усмихна.
— Разкажи й как се запознахме, Жан-Пиер — настоя Том.
— Сигурен ли си? — Дюма се колебаеше, но Том кимна уверено и полицаят сви рамене. — Преди няколко години Феликс имаше проблеми. Беше станал излишен според изискванията на вашето правителство. Дойде при мен и му помогнахме да изчезне, при условие че ни помогне да намерим един предмет от национално значение.
— Значи ми каза истината! — прошепна Дженифър и поклати глава.
Дюма се обърна към Том. Изражението му изведнъж стана сериозно.
— Но сега пак си загазил, а?
— Защо мислиш така? Какво си чул?
— Познаваш ли детектив сержант Кларк? Той определено те познава.
— Мръсник — навъсено отбеляза Том. — Знае ли, че съм тук?
— Не. Не се тревожи. Няма да му кажа.
— Благодаря, Жан-Пиер. — Том се усмихна признателно.
— Няма защо. Чух, че те издирва за убийство, и разбрах, че е станала някаква грешка. Самоотбраната е едно, но ти не си убиец.
— Как ни намери?
— От няколко месеца следим твоя приятел Ван Симсон. Подозираме го, че е замесен в пране на пари, взимане и даване на подкупи и дори убийство. Опасен човек.
— Проследил си ни оттам?
— Oui9. Поверих задачата на друг човек. Но вие ни изненадахте, когато дойдохте тук. Почти толкова, колкото когато обувките на мадмоазел паднаха от небето и едва не ме удариха по главата.
Том вдигна ръце.
— Вината е моя. Извинявай.
Дюма махна пренебрежително.
— Жандармерията наблюдава този апартамент от десетина дни. Разследват убийството на италиански свещеник. Но предполагам, че знаете това.