— И?
— И двамата са използвали фалшиви имена. Единият е в Обединеното кралство, другият — в Холандия.
— Холандия? Тогава може би има връзка с Щайнер?
— Няма начин да разберем. Номерата вече са сменени. Вероятно се е обаждал просто за да предизвика интерес.
— Едното обаждане очевидно е постигнало целта си. Проблемът е, че не знаем кое и до кого. — Дженифър млъкна за момент. — Какво да правя с Кърк?
Опита се да зададе въпроса небрежно: не искаше Корбет да разбере, че се притеснява за Том.
— Какво имаш предвид?
— Министър Йънг ще спази ли уговорката, или ще го прецака?
— А, ясно. Мисля, че няма да има проблеми. Стига той да изпълни своята част от сделката и да мълчи за историята с „Кентавър“.
— Добре — отвърна Дженифър и веднага съжали, че не си е позволила кратка пауза, преди да отговори, за да покаже безразличието си към Том.
— Не се сближавай с него, Браун.
— Няма.
Тя унило поклати глава. Беше сигурна, че няма да допусне Том да я разсее и да отклони вниманието й от разследването. Но някои неща не се връзваха и тя искаше да си ги изясни.
— Трябва да си много предпазлива с Кърк — добави Корбет.
— Знам. Само че…
— Какво?
— Мисля, че Пайпър не ни разказа цялата история за него.
— Искаш да кажеш, че Кърк не е убил друг агент?
— Не. Той призна, че го е направил. Каза обаче, че са го измамили. ЦРУ се опитали да го убият и действал при самоотбрана.
— И ти му повярва?
— Не, разбира се. Поне не отначало. Въпросът е, че френските тайни служби потвърдиха историята му.
— Какво?! — В гласа на Корбет прозвуча неподправено безпокойство.
Дженифър се ядоса на себе си. Разговорът не вървеше така, както искаше.
— Заловиха ни в апартамента на Раниери. Проследили ни от дома на Ван Симсон, наблюдават го от няколко месеца. Познават Кърк. Казаха ми, че историята му е проверена.
— Истината е, че не можем да сме сигурни какво се е случило тогава, Браун. Но дори аз предпочитам да вярвам на Пайпър, отколкото на твърденията на човек, който през целия си живот е лъгал. Кърк е престъпник.
— Не отричам, че е крадец. Но ако има право? Ако Пайпър го е обучил и после го е прецакал? Това не ни ли прави поне отчасти виновни за онова, в което се е превърнал? Не съм сигурна какъв избор сме му оставили.
— Добре, Браун. Разбрах — отстъпи Корбет. — Може би Пайпър не ни е разказал всичко. Ще разнищим този въпрос, когато случаят приключи. Повярвай ми, аз ще съм първият, който ще му го завре отзад на Пайпър, ако разбера, че ни е излъгал. Но дотогава просто забрави за това. Проблемът ти не е Кърк, а да намериш монетите и крадеца.
— Знам.
— Значи бъди бдителна и нащрек. Съсредоточи се върху задачата. Ако се разсейваш, веднага ще те изтеглим.
От тона му Дженифър разбра, че не се шегува. Осъзна и какво иска да й каже. Ровенето в историята на Том нямаше да й помогне да реши случая. А последното, което искаше, беше да я изтеглят. Беше по-добре да му каже онова, което искаше да чуе, и да запази мислите си за себе си. Засега.
— Ще направя всичко възможно. Интересът ми към Кърк се ограничава само до помощта му в решаването на случая. Инак не ме е грижа какво ще стане с него.
— Справяш се отлично, Браун. Продължавай в същия дух.
Връзката прекъсна.
След секунда на вратата се похлопа. Дженифър грабна черната си памучна блуза от стола и я облече.
— Да. — Том отвори и влезе. — Всичко наред ли е?
— Да.
Може би си въобразяваше, но й се стори, че долови в гласа му лека враждебност.
— Запазих маса в съседното заведение.
— Чудесно. — Дженифър погледна телефона на леглото. — Да тръгваме.
45.
Ресторант „Льо Паве“, Четвърти район, Париж
20:26
Ресторантът беше старомоден и оживен.
Между жестикулиращи пръсти лениво се виеше цигарен дим, изкривени прибори потракваха по бял порцелан. Масата им беше в дъното на заведението, плоча студен мрамор, монтирана върху крака от ковано желязо. От едната й страна имаше стол, а от другата — пейка. Червената й кафява тапицерия беше изтъркана и осеяна с петна. Том избра пейката, а Дженифър седна на стола.