Сервитьорът дойде и им даде менюто, после запали свещта, пъхната в стара винена бутилка. Гърлото й беше запушено от пластовете разтопен восък. Пламъкът затрептя и се усили. Бледата му светлина се отрази в огледалата на тавана.
Дженифър вдигна глава и огледа помещението.
— Страхотно място.
— Личи си, че е хубаво, защото е пълно с местни жители.
Том кимна към масите около тях. Млада двойка с нови венчални пръстени. Самотна старица с оредели къдрави коси и напудрено сбръчкано лице — тайно хранеше миниатюрно кученце, спотаило се в дълбините на чантата й. Мъж на средна възраст, показно преметнал ръка на раменете на красивия си млад любовник — наслаждаваше се на ревнивите погледи на две жени на съседната маса.
— Отдавна ли съществува?
— Да. Някъде от тридесетте години. Германците непрекъснато са го посещавали по време на окупацията, а ако не друго, те поне са познавачи на ресторантите. Останалата част на Европа е воювала, а това заведение е натрупало цяло състояние.
Сервитьорът се появи отново и взе поръчката им — зелени салати за ордьовър, пържола за Том и агнешко бутче за Дженифър, придружени от бутилка бургундско. Виното беше донесено почти незабавно. Том го опита и кимна одобрително. Сервитьорът напълни две чаши и остави шишето между тях. След малко пристигнаха салатите — големи зелени листа, залети с гъст оцет, подправен с горчица. Двамата започнаха да се хранят. Мълчаха неловко. Дженифър мислеше за разговора си с Корбет.
— В сила ли е сделката ни? — попита Том. Въпросът му съвпадна с мислите й.
Тя кимна.
— Ти ни помагаш и ние ти помагаме. Сделката си остава. И когато приключим, забравяш за „Кентавър“. Инак ще те подгонят с всички средства.
— Вярваш ли им?
— Защо не? Те вече не се интересуват от теб. Искат само монетите.
— Ами ако не ги намерят? Ако променят решението си? Нямам гаранции, нали?
— Имаш моята дума. — Дженифър го погледна в очите и видя същата подозрителност, която бе забелязала, когато се запознаха. Беше намаляла през деня, но сега се бе засилила повече от всякога.
— Твоята дума?
— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че си струва да я имаш.
Сервитьорът се наведе над масата и взе празните им чинии. Дженифър отново напълни чашата си. Алкохолът й помагаше да успокои опънатите си нерви.
— Защо си постъпила на работа в Бюрото? — след дълго мълчание попита Том.
— В кръвта ми е. Баща ми, чичо Рони, дядо Джордж, всички бяха ченгета. Мисля, че Бюрото е просто следващата стъпка.
— Доставя ли ти удоволствие?
— Работа като работа. Има и хубави, и лоши моменти. Приятно ми е усещането, че променям нещо.
— А това е важно за теб, нали? Да променяш нещо.
— Не е ли така за всеки? Инак защо да си правим труда?
Той кимна и Дженифър усети, че изобщо не се интересува от отговорите й, а пита колкото да се намира на приказка. Вероятно му беше трудно да се примири със странното им сътрудничество, така както и тя не можеше да се пребори с дългогодишните си предразсъдъци.
— Какво правиш, когато не работиш?
— Предимно спя.
Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.
— Не се ли срещаш с някого?
— Не.
— Но е имало някого.
— Да.
— Какво стана?
— Почина. — Дженифър мигновено съжали, че го е казала. Опитваше се да не си го спомня, още по-малко да го обсъжда с други хора.
— Как?
— Не искам да говоря за това.
Допи чашата и пак я напълни. Вече се чувстваше леко замаяна, а и пушекът на свещта дразнеше очите й.
Няколко маси се освободиха и в ресторанта стана по-тихо. Том си поръча еспресо, а Дженифър предпочете да довърши виното. Донесоха кафето и Том го разбърка няколко пъти, докато слоят сметана на повърхността не се разтопи в черната течност отдолу.
— Откъде си, Дженифър?
Тя изпита облекчение, че сменят темата.
— Чувал ли си за Таритаун? Уестчестър Каунти? Това е в северната част на щата Ню Йорк. Красиво място. Сенчести улици, магазинчета, лъскава червена пожарна кола, спортни клубове. Безопасно.
— А семейството ти?
— Мама беше фризьорка. Работи в един и същ салон през целия си живот. Пенсионира се тази година. Иска от мен само да се омъжа, за да има внуци.