Около тентата бяха поставени стоманени прегради. На дебелите им решетки бяха закачени бели знаци с надпис „Politie20“ с големи сини букви. Полицейската лента се развяваше и плющеше на вятъра като опашка на хвърчило.
Том и Дженифър се приближиха до преградата и огледаха улицата в двете посоки, но изглежда, никой не стоеше на пост. За по-сигурно Том извика, но никой не отговори. Към тях вървяха две момичета с обеци на устните и носа и татуировки на корема. Очевидно спореха за нещо. Докато отминаваха, Том погледна китката си, сякаш чакаше някой, който закъсняваше, и в същия миг осъзна, че е забравил часовника си в хотела. Девойките не забелязаха това и когато гласовете им заглъхнаха, Том кимна на Дженифър. Двамата прескочиха металната преграда и се шмугнаха в палатката.
Следобедното слънце си бе проправило път през дебелия бял найлон и озаряваше вътрешността с бледа светлина. Въздухът беше тежък и влажен като в занемарена оранжерия. По земята бяха пръснати стърготини, за да попият кръвта на Щайнер. Противната, отблъскваща миризма на смърт тегнеше над всичко. Както навсякъде в Амстердам, задната стена на телефонната будка беше облепена с колаж от недвусмислени картички, които рекламираха стриптийз, секслинии и проститутки. Една твърдеше: „Непослушна ученичка иска да я напляскат“, друга обещаваше: „Любовник в черни кожи обича да ближе“. На този разнообразен каталог на секса всяко момиче беше изобразено по-привлекателно и с по-големи гърди от предишното. Всички прищевки и фантазии можеше да се осъществят само с едно телефонно обаждане.
Том влезе в телефонната будка. Строшената слушалка все още висеше на кабела. Той спря и сви устни.
— Толкова ли ти е скучно? — пошегува се Дженифър. Глухият й глас отекна в мъртвешката тишина под тентата. Горещият въздух се стелеше над тях като диря от реактивен двигател.
— Не съвсем — без да вдига глава, отвърна той. — Мисля, че ако е записвал нещо, може да е грабнал най-близкото парче хартия, което му е било подръка. Не виждам такова нещо, но погледни. Тук липсва една картичка. — Том посочи самотно островче от черна пластмаса в морето от гола плът на задната стена. — Сигурна ли си, че не са намерили картичка?
— Щеше да го пише в досието.
— Ами… тогава това е всичко. — В гласа му прозвуча нотка на примирение и поражение. — Може да я е отнесъл вятърът. А може би не е писал нищо. Сигурно трябва да търсим другаде.
И в следващия миг нещо привлече погледа му. Том се приближи и видя бялото ъгълче на картичка, паднала или мушната зад телефона.
Той свали слънчевите си очила, притисна с нокът крайчеца и измъкна картичката.
На нея имаше русокоса мацка само с каубойски ботуши и шапка. Гърдите й отчасти бяха скрити от поканата: „Язди ме, мой каубой!“ Том сложи картичката на празното място на стената на телефонната будка. Вместваше се идеално.
— Мисля, че ни провървя. — Той се усмихна.
— Какво пише? — Дженифър се приближи до него и присви очи, за да прочете набързо надрасканото в горния ляв ъгъл на картичката. Цифри.
— 0090212.
— Какво означават според теб?
— Не съм сигурен. — Том разхлаби яката на ризата си. В найлоновата палатка беше горещо като в сауна.
— Адрес? Или пощенски код? — нетърпеливо предположи Дженифър. — Или номер на депозитна кутия в сейф?
— Вероятно. — Том се колебаеше. — Но… в Европа международният код е 00, а не 001 като в Щатите. Може да е телефонен номер.
— Тогава какво са 90 и 212?
— Ами, 212 е Ню Йорк, нали? Но кодът за Съединените щати е 1, а не 90.
— Това там не е ли списък с кодовете на страните? — Дженифър посочи ламиниран лист вляво от телефона и прокара пръст надолу по цифрите, като мърмореше под носа си. — Включени са само големите държави, затова може и да го няма. Китай 86… Индия 91… Мексико 52… Ето. Турция — 90.
— Разбира се. — Том щракна с пръсти, възмутен от собствената си недосетливост. — 212 е кодът на Истанбул.
— Искаш да кажеш, че Щайнер е записвал нечий номер, когато са го убили?
— Може би.
— Вероятно все още е търсел купувач. Може да е намерил някой, който е проявил интерес.
— В Истанбул? — недоверчиво попита Том. — Възможно е, но това не е очевидното място.