— Защото мога — шепнешком отвръщаше той. — Защото така ми казаха.
Точно както му бяха казали и тази нощ. Обичайното телефонно обаждане и отривистият глас, който рязко издаваше заповеди.
— Проследи Кърк. Отблизо. Заеми позиция отсреща. И не пропускай.
62.
23:32
Том остави стъклото настрана, отлепи гумените вакууми и ги пусна в раницата. После се изправи и се приближи до тихо бръмчащия отдушник на климатичната инсталация, монтиран зад капандурата. В основата му се бе събрала локва — влагата от помещението се бе кондензирала и бе капала на пода.
Той коленичи, извади от раницата малка лебедка с дистанционно управление и я закрепи неподвижно, като завърза въже около отдушника за двата края на лебедката. Макар че беше направена да се захранва от двигател на кола, Том я беше приспособил да работи с батерии. Нямаше да издържи дълго, но щеше да е повече от достатъчно за онова, което планираше. Той включи моторчето и размота няколко метра въже. Тънкият стоманен кабел блесна като тел.
Том премести раницата на гърдите си и закачи въжето за седалката, която носеше над черните си дрехи. Металните закопчалки, стеги и халки бяха увити в черен скоч, за да се намали до минимум шумът и блясъкът на отраженията. Накрая си сложи черна скиорска маска. Платът прилепна на лицето му с позната интимност. Беше готов.
Приклекна и се вмъкна през дупката, която беше изрязал в стъклото. Лебедката пое тежестта му и краката му увиснаха в помещението. Той пъхна малко парче твърда гума под кабела, за да не стърже по рамката на прозореца, натисна бутона на дистанционното управление и безшумно се спусна в стаята.
Подът на галерията се намираше на шест-седем метра под него. Помещението не беше голямо. Единствената врата водеше към широк коридор с достъп до другите стаи и главното стълбище. Имаше три камери. Статичната беше насочена към входа, а двете проследяващи бяха поставени в срещуположни ъгли и наблюдаваха стаята.
Белите стени блестяха зловещо на лунната светлина. В сумрака ритмично проблясваха малки червени лампи, които показваха, че трите камери работят.
В галерията бяха изложени картини на художници от различни векове. От Ротко до Рембранд. От Модиляни до Моне. На стената вляво видя рисунката на Дюрер, която планираше да открадне преди пет години.
През отворената врата забеляза слабо зеленикаво сияние. От чертежите на Арчи знаеше, че това е контролното табло за решетката от инфрачервени лъчи, които се активираха, ако нещо докосне пода. Том нямаше намерение да прави подобно нещо. Не възнамеряваше и да се приближава до камерата на входа.
Трябваше обаче да се справи с двете проследяващи камери, чиито стъклени очи методично обхождаха помещението на всеки десет секунди. Бяха поставени под ъгъл, наклонени към ниските части на стените и пода. Безмилостният им поглед беше насочен към скъпите картини, скулптури и шкафове, които охраняваха. Това означаваше, че покриват най-много три метра височина. Следователно, увиснал точно под капандурата в средата на залата, Том беше извън обсега им и щеше да остане невидим за тях, ако се движеше високо и свиеше крака.
Бръкна в раницата и извади малък харпун. Използваха го на спасителни лодки и предимството му беше компактният размер — само седемдесет сантиметра дължина. Под водата улучваше мишена на разстояние три метра, но на сушата и с няколко подобрения, Том беше увеличил далекобойността му на шест. Прецени, че разстоянието от него до стената вляво е не повече от пет метра, и внимателно се прицели на няколко сантиметра над камерата. Знаеше, че ако не улучи, стрелата ще падне с трясък на пода и ще задейства алармата.
Усети познатия сух вкус на графит в устата си. В повечето художествени галерии бяха монтирани графитни филтри, за да премахват изпаренията и миризмите и най-вече серния двуокис, излъчвани от дишането на посетителите, които можеха сериозно да увредят експонатите.
Преглътна и натисна спусъка. Стрелата проблесна във въздуха, размота тънкото найлоново въже, удари се в стената и заби никелирания си стоманен връх на дълбочина дванадесет сантиметра. Том презареди харпуна, обърна се и изстреля втора стрела над камерата в срещуположния ъгъл.
Прокара краищата на тънките найлонови въжета, прикрепени за стрелите, през метален обтегач, завъртя малката дръжка, докато въжетата се събраха и опънаха, и си погледна часовника. Оставаха тридесет и пет минути.