Том се усмихна. Искрящите му очи загатваха, че знае, че не му е казала всичко.
— Е, каквато и да е причината, постъпи правилно. Заедно ще разнищим случая. А сега протегни ръце.
Бръкна в якето си и внимателно сложи малкото яйце на Фаберже в дланите й.
— Боже, колко е красиво! — възкликна Дженифър, докосна гладката му зелена повърхност и прокара пръсти по позлатените цветя, виещи се нагоре от сплетените корени, които служеха за основа. — Как се казва?
— Яйцето с теменужките. Едно от любимите ми.
— Защо?
— Ще ти покажа.
Том отвори яйцето. Вътре имаше подвижен златен щит с формата на сърце и четиринадесет миниатюрни вратички, монтирани върху изящно изваян статив.
— Всяка вратичка се отваря и зад нея има малки портрети на членовете на императорското семейство. — Той открехна няколко вратички, от които надзърнаха сериозни бледи лица. — Винаги ми се е струвало, че изглеждат много тъжни, сякаш са знаели какво ще им се случи.
— Говориш за Октомврийската революция?
— Говоря за болшевиките, които са ги убили и са конфискували имуществото им, и са го продали, за да финансират армията на Сталин. За мен това яйце разказва повече за историята на Русия, отколкото хиляда учебника. Всичко е тук. Величието и ужасът.
— Колко такива яйца има?
— Фаберже е направил петдесет. Осем са изчезнали. В Оръжейната зала в Кремъл има десет, а наскоро руски милиардер купи девет от семейство Форбс. Останалите се намират в други музеи и частни колекции.
— Не си ли се изкушавал да задържиш за себе си нещата, които си… взимал?
— Никога. — Том се усмихна. — Това е едно от първите правила, които научаваш. Свършваш работата и продължаваш по-нататък. Не можеш да си позволиш да се влюбиш в нещата, които крадеш.
Той протегна ръка и Дженифър с нежелание му върна яйцето.
Том го опакова и го прибра.
— Да се обадим на Арчи.
— На кого?
— Един… колега.
Той започна да набира номера. Тя седна до него.
— Аз съм — каза Том.
— Всичко наред ли е? Има ли проблеми? — чу се загриженият глас на Арчи.
— Не. Взех го.
— Взел си го? Слава богу. Браво!
— Благодаря. — Том се усмихна на облекчението и радостта на приятеля си.
— Някакви проблеми? — Арчи се успокои и тонът му стана делови.
Том се изсмя.
— Може да се каже, Арчи. Споменавал ли си пред някого кога и къде ще извърша удара?
— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?
— Добре, добре.
— Защо? Какво се случи?
— Ами, тъкмо се измъквах…
— Да си го начукам! — прекъсна то Арчи. — Споменах го пред един човек. Не точно къде ще извършиш удара, но в кой град е предметът.
— На кого?
— На Касий. Снощи.
— Касий? За бога, Арчи. На чия страна си?
— Знам. Съжалявам. Той ме изненада. Защо? Какво стана?
— Някой простреля лебедката, за да ме хванат.
— Защо Касий ще иска да отмъкне нещо, а после да ти попречи, докато го задигаш, по дяволите? Няма логика. Трябва да е бил някой друг.
— Може би.
— Как се измъкна?
— Дженифър ми помогна.
— Федералната агентка? Занасяш ме.
— Не.
— Каква е играта й? Сигурно иска нещо.
— Може би. — Том погледна Дженифър, която заинтригувано слушаше разговора. — Вече не съм сигурен в нищо. После ще говорим за това. Сутринта ще оставя яйцето и екипировката при Фльор. Може да ги вземеш оттам.
— Няма проблем. И, Том…
— Да?
— Благодаря.
— Няма за какво.
Линията прекъсна. Том се обърна към Дженифър.
— Всичко стана ли ти ясно?
Тя кимна. Изражението й беше сериозно.
— Предполагам, че Арчи продава вещите, които ти крадеш. Казал е на Касий за удара. И сега ти мислиш, че Касий нарочно се е опитал да те вкара в капан в музея. И не знаеш защо.
— А ти?
— Отговорът е в Истанбул. Трябва да е там. Ще уредя пътуването ни. Макс ще се погрижи за билетите.
— Не трябва ли да се обадиш на шефа си и да му разкажеш какво се случи?
— Ще го направя, но първо трябва да си починем. — Тя замълча и го погледна в очите. — Между другото, кое беше онова момиче?