Брад Стрикланд
Монетата на героя
Навикът ми да пиша беше силен, когато бях жив, по слаб, когато умрях и упорстващ след странното пробуждане до Реката, заедно с толкова много от моите братя и дори със самия абат. Спомням си как след събуждането, ние се гледахме един друг в удивление, като всеки монах желаеше, но не се осмеляваше да зададе въпроса:
— Това ли е Небето? Или чистилището? Или…?
И тези странни хора между нас, хора с кафява кожа, бъбреха на някакъв чудноват език, други хора с жълта коса, говорещи думи, които едва можехме да разберем и странните граалови камъни и всичко останало. Отец Лупиан (този, който видях да умира, десет години преди аз самия да изгубя живота си) се погрижи за нас, помогна ни да дойдем на себе си, отново възстанови реда и Хрониките. Дори още преди да си намерим подслон, той изобрети начин за обелване кората на бамбука и преработване на влакната му в хартия. Беше открил и рибените кости, които ни послужиха за писалки и дребните безкостилкови плодчета, от които правехме мастила. Ако това е Чистилището, каза той нека да се покаем от греховете си по единствения начин, който знаем: като живеем в хваление, като пишем за слава на Бога.
Така минаваха месеците и аз, Брат Илфстан, поднових работата, която бях вършил на Земята, а именно да записвам отрязъка от време, да пленя отлитащите години с мастило и писалка. Край нас се разгаряха войни. Но Братството бедно и безобидно устоя на бурите. От време на време ние приемахме пришълци, мъже и жени на нашата възраст и от родната си земя, и други. Постепенно се научихме да говорим и по друг начин, научихме и нови средства да водим Хрониките.
И така се случи, че срещнах човека, определен да бъде моя най-добър приятел. Една сутрин преди зазоряване бях отишъл да ловя риба на Реката и той лежеше там, гол, с граала на китката му, една преобразена душа. Аз го свестих и той заговори със странна интонация, която е била английска хиляда години след моето време на Земята:
— Какво е това място?
Казах му къде се намира и му заговорих за Братството. Той кимна в знак, че разбира, изправи се и ние се върнахме в манастира. Отец Лупиан посрещна с добре дошъл непознатия, предложи му подслон и препаска за обличане, и го покани да остане толкова дълго, колкото му е приятно. Новодошлият му благодари — благодари му на нашия собствен език, не на есперанто, въпреки че имаше чудновато и странно произношение. Аз го заведох в една килия и после побързах за молитвите.
След това отец Лупиан ме дръпна настрана за да попита:
— Що за човек е този?
— Не знам, отче. Мисля, че е човек от последните времена. Той е едър, внушителен мъж.
— Вярно, но това не доказва нищо. Както ни казва писанието и както Бог е счел за редно да ни открие тук, в древни времена на Земята е имало гиганти. Старецът — любопитно как дори сега, когато изглеждахме на една и съща възраст, всички монаси считаха отец Лупиан за старец — въздъхна:
— Наблюдавай го отблизо, братко Илфстан. Нещо в него не ми харесва.
Аз наистина го наблюдавах, дотолкова станах негов приятел. Нимо — тъй като той никога не каза името си и отец Лупиан започна да го нарича така — Нимо, както казвам беше добре сложен мъж със силни черти и насмешливи сини очи. Той с удоволствие работеше заедно с нас — монасите в скромните ни задачи да строим и чистим, но никога не се присъедини към нас в хвалението.
В часовете за хранене той вземаше от граала си каквато храна имаше и предлагаше на другите алкохола, тютюн и дъвката на мечтите. Той пиеше умерено, като предпочиташе вода пред вино. И отначало рядко говореше.
Казвам отначало, защото с минаване на времето, той започна да ми разказва части от историята си, които постепенно образуваха в съзнанието ми една мозайка. Той изобщо не говореше за живота си на Земята, но си спомняше ужасния и необикновен ден на събуждането си тук. Той и още няколко, които говореха на неговия език се намерили сред свирепи мъже — маори, както ги наричаше той, които били зле настроени срещу хората с бяла кожа.
Той разказваше за убийства, започнали не много скоро след възкресението му, как той и неговите другари побягнали като луди и как той и още неколцина най-после избягали.
Това беше на повърхността, но отдолу аз можех да видя как мърдат, и други неща. Нимо не изтъкваше участието си в бягството, но аз предчувствах, че той е бил този, който е организирал съпротивата на другарите си, че той е бил този, който ги е повел най-накрая и от него са очаквали да ги води след това.
— Ти ли ги поведе тогава? — попитах го аз, докато работехме рамо до рамо в издигането на една стена на нова обща спалня.
Нимо погледна настрани и смекчи дълбокия си глас: