— Не — каза той. — В една нощ, когато всички спяха, се измъкнах от тях и ги оставих на други водачи. Разбираш ли, аз не бях човекът, който те вярваха че съм. — Очаквах той да говори за смъртта и превъплъщението си тук, тъй като повечето хора, които така биха попаднали в манастира щяха да направят това в почуда и в полустрах. Обаче, той никога не споменава това и до ден днешен не знам каква съдба го е изпратила при нас на Реката, само че сигурно е била много болезнена и неприятна. Винаги след това той полагаше неимоверни грижи да не умре, дори когато умирането щеше да го освободи от неприятности и от потисничество.
Той остана в манастира повече от година, тих и непретенциозен като ни помогна от сърце и бързо ни съветваше, когато се завихряха бурите на войната между хората на другия бряг на Реката, една Източна река, които ламтяха за владенията на нашите съседи нагоре по Реката и имаха окосмени, набити тела, които едва ли приютяваха човешка душа. Благодарение на неговата намеса и съвети, ние бяхме пощадени от битките и двете страни гледаха на нас като на място, където за ранените им се полагаха грижи, докато телата им сами се възстановяват. И най-накрая, той бе този, който преговаряше с двете страни и който намери мирно разрешение на войната, което изглежда щеше да трае дълго.
По това време отец Лупиан вече бе променил мнението си за Нимо.
— Кажи ни кой си — молеше абатът повече от всякога. — Защото в сърцето си чувствам, че наистина си герой.
— Не — каза твърдо Нимо. — Аз съм никой. Нека си остана с името, което ми даде.
Повече от всякога бях слушал този разговор или вариации върху него.
Когато еретиците от Църквата на втората възможност дойдоха с намерение да ни обърнат в своята вяра, някои от братята се вслушаха в речта им и ги последваха, но не и Нимо, както и аз. Тъй като вече бях решил, че старата вяра не съдържа истина, поне що се отнася до отвъдния живот. Това място не беше Небето, нито Ада, нито Чистилището. То просто съществуваше, а и ние заедно с него. И все пак трудно е да убиеш старите навици и така заедно с другите аз останах верен на формата на поклонение.
Поне до деня, когато отец Лупиан събра всички братя и ни каза какво видение е имал в съня си.
— Вие сте благословени повече, отколкото можете да си представите — ни каза той. — Защото в моето откровение Бог ми каза кой е нашия миролюбец и ми откри името на нашия Нимо. Той не се покланя с нас, защото няма нужда от поклонение като грешниците. Нимо е самият благословен Свети Петър, канарата, на която бе построена светата Църква.
Някой му повярваха, но когато Нимо забеляза промененото им отношение към него, той заподозря нещо. Когато най-после чу историята, той се ядоса, въпреки че мнозина се придържаха твърде строго към това мнение за да може да го отрече с някакъв траен успех. След един ден, Нимо напусна Братството. Тъй като се чувствувах у дома с него, много повече, отколкото с бившите си братя, тръгнах с него.
— Не съм Свети Петър — ми се оплака след много дни пътуване. — Всъщност въобще не съм герой. Защо хората не могат да разберат това?
— Хората искат герои — му отвърнах аз. След малко добавих:
— Аз самият видях крал Алфред, по-късно наречен Великия по време на дните си на Земята.
— И той беше ли герой? — попита моя другар с горчива усмивка.
Аз много добре си спомнях този ден. Бях на 15 години и нов в манастира, тъй като родителите ми бяха решили, че най-младият им син от толкова много, беше съвсем ясно определен за свещеническото поприще. Кралят дойде с отец Лупиан, а ние стояхме в редици, войници в армията на Бога. Аз трепнах, когато Кралят се доближи до мен.
Той се усмихна и докосна рамото ми.
— Кралете не хапят, момче — каза той и продължи по-нататък.
— Не — отвърнах бавно аз. — Той беше човек.
— Това е, което всички са забравили на това място — промърмори Нимо. На следващия ден продължихме скитанията си.
Мога да разкажа една дълга приказка за нашите скитания, за тези времена, когато и двамата бяхме настроени кавгаджийски, за жените, които почти ме отвлякоха от това да следвам този човек, този герой, който презираше дарбите си. Стъпките ни пребродиха много години и ни доведоха до много промени. Ние видяхме отрязъци от Реката, където огнедишащи машини се трудеха за човечеството и места, където окосмени гиганти живееха така както са живели в дните дълго преди цивилизацията. Видяхме войни, видяхме и мирни царства. Оставахме на много места и само пресичахме други. И срещнахме герои, отначало неколцина, после със стотици.
В едно място, разкъсвано от война на четири фронта, срещнахме един мъж, наречен Шърман, който беше събрал други на неговата възраст, който ги беше сформирал в армия и който изглежда бе обладан от идеята за разрушение на самото него. Той ни затвори, докато Нимо не измисли една стратегия, която изправи един срещу друг двама от враговете му и остави Шърман да се справи успешно с третия. По времето, когато ни освободи другите две воюващи страни толкова бяха оредели, че Шърман вече изцяло владееше положението.