Както толкова често на Земята, аз се грижех за болните и слушах признанията им. Нимо си бе спечелил репутация по време на нашите скитания, репутация на изобретател и съветник. Като много могъщи и посредствени хора, Юда считаше, че един златен ключ отключва тайната на господството и той виждаше този ключ в моя приятел. Той измъчва Нимо три пъти и всеки път моят приятел ставаше все по-слаб. Тази сутрин бе последната в двора, пред намръщения, мургав Юда, аз ги видях да отделят главата на Нимо от тялото му. По обратния път към килията, двамата стражи ме заговориха за да ме попитат кога ще възкръсне Нимо.
— Той няма да възкръсне — печално казах аз.
— Да, ще възкръсне — упорстваше един от стражите. — Върви бързо, Илфстан, приятелю на героя и когато му говориш в молитвите си, спомени и за стражите, които те освободиха.
И така ето ме и мен в една печална нощ, плавайки надолу по Реката на един търговски кораб, драскайки тези редове в памет на един приятел. Хората вече се отнасят към мен със страхопочитание, а някои дори говорят, че Нимо е бил самият Месия.
Той не беше.
В последните си часове, разкъсван от болки, Нимо ми разказа Земната си история: Той бе живял през двадесети век на нашия Господ, в един град на Новия Свят и е бил нощен пазач.
Беше живял шестдесет и четири години и беше умрял от сърдечен пристъп сам, късно една вечер в библиотеката, където работеше. В продължение на две години, казваше той, е бил войник. В една голяма война, и после четиридесет години беше охранявал една библиотека през нощта и беше чел. И четенето му, казваше той, го бе убедило, че в края на краищата нямаше никакви герои, само мъже и жени, които правеха това, което могат за да срещнат проблемите си и да ги преодолеят. Четенето му го бе научило на много езици и му бе дало познание за много уреди и машини, и това познание го бе последвало в Речния свят, където беше неговата слава и накрая неговата орис.
Навярно беше прав за себе си и навярно въпреки всичко беше обикновен простосмъртен. Но тук, в Речния свят, името му вече се прочу и вече се опасявам, че хората ще поискат от мен да напиша евангелието му. Каква е тази вяра, чудя се аз? Че всички ние сме обикновени, дори и тези, които наричаше „велики“? Или обратното, че всички ние сме необикновени, дори и тези, които мислим за подли и низки?
Защото като героизма, вярата е монета с две лица. Дано Бог, в който вече не вярвам, ми помогне, дано помогне на всички нас. Ние всички се носим към края на това, което ни чака и каквото и да се окаже, унищожение или преобразяване, то не може да настъпи твърде скоро за мен. На драго сърце ще срещна каквото и да открия там.
Що се отнася до Нимо, чието истинско име сега пиша за пръв път, нека неговото съмнение и неговата вяра, които бяха двете лица на същата монета, да бъдат също мои. Сбогом, Джон Адамс Смит и почивай в мир.