— Стига бе!
— Няма какво да стигам.
— Чакай, ама само това ли е общото, че намирането на това сбъркано левче съвпадна със…
— Ако беше само това, нямаше да ми направи впечатление. Обаче когато почнах да я откривам в портмонето си… Чакай, не се пули и не питай, сега ще ти обясня. Значи, сложих я в пепелника дето е на библиотеката. Същата, която ти събори на един купон. Сещаш ли се?
— Беше ни първото напиване бе, Васко! Как можеш да помниш като слон!
— Разправиите, които последваха, ми направиха тая слонска памет. Но това не е важно. Така. Оставих я в пепелника.
— Е?
— В портмонето си нямам друго левче. Представи си.
— Аха.
— Отивам в магазина. Дават ми ресто. Може да не е било първия път, но втория или третия — връщат ми желязно левче. Нали така?
— Да де.
— И после, примерно ровя в джоба, за да си взема фъстъци на спирката — част от диетата, брато, здрав мъж с почти постни сандвичи, салата и бульончета няма да изтрае дълго. Та, вадя аз стотинките… и там — огледалната монета от един лев.
— Хм…
— Без „хм“. Първо се учудих. Стана ми забавно. Връщам се у дома, пускам втората, както си мисля, шантава монета в пепелника… и чак после надниквам за одевешната, първата.
— Така.
— Да, обаче нея я няма. Тоест има левче, но нормално.
— Чакай малко… ресто, взимаш, пускаш… Да не си объркал, да ти се е привидяло, че има втора?
— Отначало и аз стигнах до такъв извод. Сторило ми се е. Да, ама не. Оставих огледалната в пепелника и похарчих другото левче. Пазарувах нещо си, не помня какво и поисках ресто в железни левчета. Дадоха ми седем парчета. Всичките нормални. Прегледах ги на касата, продавачката даже взе да се нервира. Прибрах ги в джоба. После на улицата ги вадя…
— И?
— И тогава почнах да се тревожа, Гоше. Едната от тях беше огледална. Втурнах се вкъщи, тогава още можех да тичам, въпреки че приличах на портативно хипопотамче, а не като сега на бронтозавър. Извадих левчето от кристалния пепелник. А познай какво беше!
— Ъъъъ… нормално? Или не?
— Бинго! — изрева Васил така, че на околните маси подскочиха. Той не им обърна внимание, но намали звука. — Нормална беше. Направо ме втресе. Обаче, викам си, все още нищо не е ясно. И продължавам с експеримента. Оставям огледалната дяволия в пепелника, прибирам оттам нормална. Слагам всичките в джоба. Исках да отида до друг магазин, за да похарча тези, пък после да разваля два лева някъде на монети от по лев. Само че преди това отидох в кухнята, за да пийна чаша вода. Пих. Студена ли беше, какво ли, притеснен ли бях вече, но ме преряза стомаха и хукнах в тоалетната. Разстройство. Гнус. Отседях си половин час, олекна ми, ставам, вдигам панталона, обаче джобът се заметнал и левчетата се изсипаха на пода. Псувам ги аз, събирам ги… и втората или третата, която вдигнах, беше…
— Огледална… — промълвих аз.
— Огледална, да — кротко потвърди Васил. Гледаше ме тъжно, с някакво трагично достойнство. — Няма да ти разправям какви опити правих, обаче резултатът е един — имам ли в себе си монета от един лев, тя ще е огледална. Ако я оставя в пепелника и се пазя да не взимам други такива левчета, тя ще си кротува. Скокне ли ми в джоба обаче желязно левче, само да го стисна в юмрука — и като го погледна после, то вече е шантаво. А онова в пепелника става нормално. Ако го похарча, докато у дома има друго, онова става огледално. Ако се отърва от всички монети, даже съм ги хвърлял през прозореца! — рано или късно все някъде ми връщат ресто или ми плащат… в мен попада монета… и тя става огледална.
— Искаш да кажеш… че ако сега ми го дадеш на мен, а аз ти дам банкнота, монетата ще стане нормална?
— Пробвай.
Дадох му книжен лев и взех чудатата монета, която вече също бях почнал да възприемам като нещо зловещо.
— Прибери я де — обади се Васил. — Ако искаш, просто я захлупи с чашата си. А сега я погледни пак…
Само дето не я захапах. Беше си абсолютно нормална, не опака. Стиснах чело с длани.
— Васко, ще ме накараш да откача!
— Недей откача, Гоше.
— Ама какво става, по дяволите!
— Аз вече не си задавам въпроса „защо“ и „как“. Просто искам да се отърва от нея. Но понеже всички опити се провалиха, значи причината е в мен. И от това пълнея. Или може би не левчето ми е виновно, даже по-вероятно хич да не ми е виновно, след като аз съм този, който го кара да се… да се „изметне“ по тоя начин.
Мълчах доста дълго, преди да си подредя главата.
— Свързваш ли тази твоя способност с… някакво събитие?
Васил поклати глава.
— Не. Или няма такова, или не мога да се сетя. Но това не е важно, защото не е всичко. Тоест, сигурно е важно, но още не съм ти казал всичко. Нали ти споменах, че дебелеенето си го свързвам с това левче, дето става в ръцете ми огледално?