Във вторник осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна, неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си отиде, както е дошла.“
Във вторник привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска. Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“
Този вторник объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед. Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла, но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика. Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно, предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за стръкче маточина.
В сряда може би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона, видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните съдове.
Тази гледка събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта. Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони, слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство, на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели — сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха: предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.
В сряда по обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената, безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие, боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой, който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.