Рей Бредбъри
Моноспектакьл
— Какво е? — попита Левъринг. — Какво е да си женен за истинска жена?
— Приятно — каза господин Томас.
— Казвате го така, сякаш става въпрос за нещо съвсем обикновено!
Томас вдигна поглед към критика и отпи от кафето си.
— Нямах предвид това… Елън е чудесна, не може да се отрече.
— Господи, какво шоу беше снощи — каза Левъринг. — Бис след бис, блясък на красота, рози, потопени в пламтящ алкохол. Лилии на сутринта. Целият театър се хвърли да хване букета й. Сякаш някой беше отворил вратата на пролетна градина.
— Няма ли да си пиете кафето? — попита господин Томас. Съпругът.
— Вижте. Три или четири пъти в живота си, стига да има късмет, мъжът напълно полудява. Музика, рисунка, една или две жени могат да го накарат да загуби ума си. Да, аз съм критик, но никога досега не съм бил толкова поразен.
— След половин час тръгваме към театъра.
— Добре! Всяка вечер ли я взимате?
— Да, длъжен съм. Ще разберете защо.
— Разбира се, първата причина, поради която съм тук — каза Левъринг, — е да видя съпруга на Елън Томас, най-щастливият човек на света. Така ли прекарвате обикновено вечерите? Седите в хотела и чакате?
— Понякога обикалям Сентръл Парк, взимам метрото до Гринуич или пазарувам на Пето Авеню.
— Колко често я гледате?
— О, май не съм я гледал на сцена повече от година.
— По нейно нареждане ли?
— Не, не.
— Е, може би сте гледали играта й прекалено много пъти.
— Не е това. — Томас запали цигара от фаса на предишната.
— Е, значи, защото я виждате всеки ден. Представление за един. Ама че щастливец сте вие. Нямате нужда от театър. Снощи казах на Атерсън: какво повече може да желае един мъж? Да е женен за толкова талантлива жена, която в часа си на сцената се превъплъщава във френска куртизанка, английска кокона, шведска шивачка, шотландската кралица Мери, Жана Д’Арк, Флорънс Найтингел, Матилда Адамс, императрицата на Китай. Мисля, че ви ненавиждам.
Господин Томас не отговори.
— Похотливата, сексуалната част на всеки мъж ви завижда — продължи Левъринг. — Да сте се изкушавали да кръшкате? Не сменяйте съпругите. Нека съпругата ви го направи. Престо! Тя е като свещник със стотици различни светлини. Даже стените на тези стаи сигурно са изпълнени с индивидуалностите й. Един мъж може да се грее на подобен огън цели два живота. Сбогом, скука!
— Жена ми не би била особено поласкана да чуе това.
— Така е, но не е ли това, което желае всеки мъж от съпругата си? Нещо неочаквано, някакво чудо. Трябва да се задоволяваме с много по-малко и от половината на това. Женим се за жени, за които вярваме, че са калейдоскопи, а се оказваме с едностранни диаманти. О, те наистина блестят, няма спор. Но след хиляда изпълнения дори Деветата симфония на Бетовен не изглежда като ударите на съдбата, не мислите ли?
— С Елън сме на турне — каза съпругът. Беше свършил цигарите и допи петото си кафе. — О, вече близо девет години. Веднъж годишно почиваме за един месец в Швейцария. — Той се усмихна за първи път тази вечер и се облегна на стола си. — Наистина е по-добре да ни интервюирате тогава, а не сега. Моментът е по-подходящ.
— Глупости. Винаги прави нещата по време на действието, това ми харесва. — Левъринг стана и облече палтото си. — Не стана ли време?
— Да, предполагам. — Томас бавно се изправи и въздъхна.
— Хайде, човече! Отивате да вземете Елън Томас!
— Да, само да можехте да го гарантирате. — Томас отиде да си вземе шапката. На връщане слабо се усмихваше. — Е, как изглеждам? Подходяща обковка за диамант ли съм? Ставам ли за декор?
— Безчувствен, това е подходящата дума за вас. Мрамор и гранит, желязо и стомана. Подходящият контраст на нещо толкова мимолетно като докосването на запалена кибритена клечка до купа с ароматен коняк.
— Доста сте духовит.
— Да, понякога просто седя и се слушам. И оставам страшно изненадан. — Левъринг смигна и потупа Томас по рамото. — Да извикаме каретата, да разпрегнем конете и да обиколим веднъж-два пъти парка?
— Само веднъж ще е достатъчно.
И излязоха.
Таксито спря пред празното фоайе на театъра.
— Подранили сме! — щастливо извика Левъринг. — Да видим финала.
— О, не.
— Какво? Не искате да видите жена си?
— Трябва да ме извините.
— Каква обида! Спрямо нея. Елате с мен или ще ви дам да се разберете!
— Моля ви, не настоявайте.
Левъринг го хвана здраво за ръката и го помъкна.
— Ще я видим тази работа. Тихо — промърмори той, отвори вратата и натика Томас през нея.
Разпоредителите се обърнаха в полумрака, познаха Томас и се върнаха по местата си. Двамата стояха в тъмното. Сцената бе осветена с ярки розови, бледолилави и зелени петна, подобно на пролетна гора. По дължината й бяха поставени шест бели коринтски колони. Театърът беше потънал в мълчание. Не се чуваше дори дишане.