— Моля ви, да се махаме — прошепна Томас.
— Шшт, уважение, човече, уважение! — прошепна в отговор Левъринг.
Жената (жените?) на сцената се движеше от мрака към светлината, сетне потъваше обратно в тъмното и се появяваше отново. Оркестърът тихо свиреше. Жената танцуваше сама със сенките, започваше от единия край, танцуваше със собствената си мечта, кристалът заискряваше в призми и проблясъци, ръцете й бяха вдигнати, от лицето й струеше светлина, същинска Пепеляшка, буйна вихрушка, щастливо видение от сънищата. Изчезна зад една бяла колона. Миг по-късно се появи отново — друга жена, танцуваща не така буйно, но все пак жизнерадостно, вече не Пепеляшка, а дама от обществото, приела живота, леко отегчена и тъжна, с лице, изваяно от слонова кост, и сякаш си спомняше някакво отдавна минало време, докато се движеше с невидимия мъж, който, ако можеше да се съди по изражението й, й беше чужд. Музиката я завъртя към следващата колона, ново изчезване, няма я! Левъринг стисна парапета, без да откъсва очи от сцената. Музиката продължи да се извива. И иззад колоната се появи трета жена, още по-тъжна, оставила се на музиката, искрите умираха, собственият й блясък помръкваше, и тя вече беше градска жена, жена от улицата, хваната между тази и следващата колона, с неподвижна мъртва усмивка, отпусната във въздуха, с широко разперени рамене и влажни яркочервени устни. Отново изчезна! Появи се четвърта, пета, шеста жена! Музиката експлодира в карнавално колело светлина! Камериерка, келнерка, и накрая, в другия край на сцената — старица, истинска вещица. Сива, с проблясващи лъскави ленти на гърдите, само очите й, едва живи, светеха като горящи въглени, докато тя ситнеше, пръстите й драскаха въздуха, устните й се свиваха, смъртта я следваше по петите, обърнала се да погледне назад към изминалите години, от другата страна на бездната, подобно на уморен, изтощен и остарял звяр, влачещ крака, на края на живота си, но продължаващ да танцува, сякаш не му е останало нищо друго.
Не можеше да приключи. Не и когато красотата е отлетяла. Старицата спря, погледна през сцената към онази първа колона, от която преди толкова години бе започнала като ярко момиче. След това изкрещя, без да издава никакъв звук, затвори очи и с огромно усилие на волята си пожела да се озове на другия край до онова бляскаво видение. Въздействието бе толкова силно, че никой не видя как старицата изчезна, сцената остана празна за около пет секунди и след това тя се появи отново сред експлозия от светлина. Девойката се прероди с красотата на пролетта и лятото, без да докосва света, носеше се през него във водопад от цветове и сняг, красотата се завъртя отново и отново. Завесата се спусна.
Левъринг се олюля.
— Боже мой! — задъха се той. — Знам, че са сантиментални дрънканици, крещящо парадиране, но съм поразен! Господи, каква жена!
Обърна се към Томас, който се беше вкопчил в облицования с кадифе парапет, все още вторачен в сцената. Там се появи един-единствен лъч светлина. Театърът избухна в аплодисменти. Завесата се вдигна. Божествената танцьорка, цялата в бяло, продължаваше да се върти неуморно, кристалният сняг и цветовете блестяха, завесата се спусна и вдигна отново, музика нямаше, само огромната буря от аплодисменти, които караха зимната фигура да се върти все по-неудържимо.
Сълзи потекоха по лицето на Томас. Гледаше как завесата се вдига и спуска пред проблясващия дух и сълзите продължиха да текат. Левъринг го хвана за ръката.
— Стига де, стига!
Завесата най-сетне прекъсна врявата. Театърът потъна в мрак. Потресени, зрителите заизлизаха. Докато вървяха към изхода, Левъринг и Томас не размениха нито дума.
Стояха навън до служебния вход. Вътре, някъде откъм празната сцена, иззвъня звънец. Театърът потъна в тишина. След сигнала Томас приближи вратата, отвори я и влезе. Минута по-късно се появи — водеше, всъщност почти носеше, дребна жена. Жената носеше тъмна забрадка, стегната около лицето й. Бе облечена в неугледно палто, лицето й бе лишено от цвят, с бръчки от изтощение по бузите и под очите. Не забеляза Левъринг и едва не се блъсна в него.
— Скъпа, това е господин Левъринг, критикът. Помниш ли?
— Какво изпълнение! — извика Левъринг. — Великолепно!
Тя се облегна на съпруга си.
— Топла вана, масаж, легло и хубав здрав сън. Събуждам те утре по обед — прошепна й той.
Тя гледаше Левъринг. На устните й нямаше червило, лицето й беше безцветно. Трепереше.