Лийси Харисън
Монстър Хай
(книга 1 от "Монстър Хай")
На Ричард Абейт, мой верен приятел, блестящ агент, другар в дъвченето на дъвки и неуморен генератор на идеи. Хиляди благодарности.
Пролог
Гъстите й мигли потръпнаха и Франки Щайн открехна очи. Ослепителни снопове бяла светлина я пронизаха, запулсираха пред нея и тя с мъка се опита да долови очертанията наоколо, но натежалите й клепачи отказаха да се подчинят. Стаята потъна в мрак.
— Информацията вече е качена в кората на главния мозък — изрече мъжът, а в гласа му се долавяше смесица от умора и задоволство.
— Чува ли ни сега? — попита жената.
— Може да чува, вижда, възприема и идентифицира повече от четиристотин предмета — отвърна зарадван той. — Ако продължа да пълня мозъка й с информация, само след две седмици ще притежава интелекта и физическите способности на всяко нормално петнайсетгодишно момиче. — Той помисли малко. — Е, добре де, може би ще е малко по-умна, но пак ще е на петнайсет.
— Виктор, това е най-щастливият миг в живота ми — подсмръкна жената. — Просто е съвършена!
— Така е — той също подсмръкна на свой ред. — Принцесата на татко!
И двамата целунаха Франки по челото. От единия се носеше миризма на химически препарати, а другият ухаеше на омайни цветя. Събрани в едно, двата аромата носеха дъх на любов.
Франки отново опита да отвори очи, но този път те едва помръднаха.
— Тя мигна, Виктор! — възкликна жената. — Опитва се да ни види. Франки, аз съм майка ти, Вивека. Виждаш ли ме?
— Не може да те види.
При тези думи тялото на Франки се изопна. Та как би могъл друг наместо нея да решава какво може и какво не? В това нямаше никаква логика.
— Защо да не може? — попита майка й, сякаш от името и на двете.
— Батерията й е паднала почти докрай. Трябва да се зареди.
— Ами зареди я тогава!
„Точно така, зареди я! Зареди я! Зареди я!“
Франки изгаряше от нетърпение да види тези четиристотин предмета. Жадуваше да опознае лицата на родителите си, докато те разкриваха пред нея с топлите си гласове всеки един от тези предмети. Искаше да стане на крака и да види света, на който само преди миг бе дошла. Но не можеше дори да помръдне.
— Не мога да я заредя, преди болтовете й да са се наместили — обясни баща й.
Вивека заплака, а в сподавените й ридания нямаше и помен от предишната радост.
— Спокойно, скъпа — рече Виктор нежно. — Само след няколко часа ще може да стои напълно изправена.
— Не заради това плача — Вивека пое дълбоко дъх.
— Какво тогава?
— Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.
— Че на нас какво ни е? — но нещо в гласа му издаде, че и той самият добре разбираше какво.
— Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.
— Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.
— Кой ще ги промени? Кога?
— Знам ли. Някой… все някога.
— Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.
— Несъмнено — увери я Виктор. — Семейство Щайн са дълголетници.
Вивека се изкиска тихо.
Франки отчаяно жадуваше да научи какво трябваше да им се промени на времената. Но бе немислимо да попита, тъй като батерията й се изтощи напълно. Завладя я усещането за лекота и тежест едновременно и Франки се понесе надолу, потъвайки в мрак, докато гласовете около нея съвсем избледняха, а споменът за разговора им и миризмата на цветя и препарати, която родителите й излъчваха, се стопи съвсем.
Франки имаше сили единствено да се надява, че докато се събуди, онова нещо, което Вивека мечтаеше да доживее да види, ще се е осъществило. Ако ли не, молеше се да има силите да сбъдне мечтата на майка си.
Първа глава
Възхитителна промяна
Четиринайсетчасовото пътуване от Бевърли Хилс, Калифорния, до Салем, щата Орегон, за миг се бе превърнало в истинско затворническо изтезание за съвестта на Мелъди Карвър. Острото й чувство на вина не отслабна дори за миг през всичките хиляда и четиристотин километра, които деляха двата щата, и единственото й спасение бе да се преструва на заспала.
— Добре дошли в тъп Орегон — измърмори по-голямата й сестра, щом влязоха в Орегон. — Или по-скоро трябва да го нарека скучн Орегон? А защо не гадн Орегон? Или пък…