— Не разбираш ли, че не е толкова просто? — Мелъди криеше мокрото си от сълзи лице. — Красотата е твойта мечта. Моята беше да пея. А сега, край на всичко.
— Ами поживей малко с моята! — С един замах Кандис нанесе гланц върху устните си. — Едно е сигурно: по-забавно ще е, отколкото да се самосъжаляваш.
Как ли би могла Мелъди да обясни на Кандис чувствата, които я терзаеха, когато тя самата не ги разбираше съвсем?
— Моята красота не е естествена, Кандис. Създадена е от човек. Това дори не съм аз.
Кандис завъртя очи с досада.
— Как щеше да се чувстваш, ако изкараш шестица на тест, на който си преписала от някой друг? — попита Мелъди, сменяйки подхода.
— Зависи дали са ме хванали.
Мелъди вдигна глава и се засмя. Голямо балонче се изду навън от носа й и тя побърза да го отрие в дънките, преди Кандис да я види.
— Мислиш твърде много за тези неща — Кандис наметна чантата си през рамо и погледна в деколтето си. — Коко, Клои, изглеждате прекрасно.
Тя протегна ръка и изправи Мелъди на крака.
— Време е да покажем на добрите душици в Салем какво значи мода — и след като хвърли бърз, но щателен поглед към сивата тениска Hanes на Мелъди с петната от пот по нея и провисналите дънки, добави: — Само ме остави аз да говоря.
— Както винаги — въздъхна Мелъди.
Четвърта глава
Условие в зелено
Франки скочи на босите си крака и затанцува под ритъма на Лейди Гага, който все още беше в главата й.
— Значи нямаш нищо против училището? — Вивека потръпна с тънките си черни мигли, без да може да повярва.
Франки размаха ръце над главата си и се завъртя:
— Нямам! Ще си намеря приятели, ще се запозная с момчета, ще обядвам в стола, ще излизам навън и…
— Чакай малко! — прекъсна я Виктор, сериозен като химическо уравнение. — Нещата не са така прости.
— Прав си! — Франки се спусна към светлосиния гардероб, на който с розов спрей пишеше ПОЛИ И РОКЛИ. — Какво да облека?
— Това — Виктор се наведе, сложи чантата до краката й и се отдръпна бързо, сякаш предлагаше салата от марули на прегладнял лъв.
Тозчас Франки смени курса и се насочи към чантата. Естествено, че родителите й се бяха погрижили да й купят нови дрехи за първия учебен ден. „Дали са ми купили плисираната минипола с черния кашмирен потник? О, дано да е плисираната пола с черния кашмирен потник. О, даноданоданоданодано!“
Тя отвори ципа на чантата и бръкна вътре, опипвайки за меките презрамки и гигантската безопасна игла на полата.
— Ох! — Франки отдръпна ръката си, сякаш нещо я бе ухапало. — Какво има вътре? — попита уплашена от допира с острия предмет.
— Това е вълнен костюм — Вивека събра косите си и ги преметна през рамо.
— Много боцка. Като игла.
— Приятен е — настоя Вивека. — Пробвай го!
Франки обърна чантата наопаки, за да избегне нов допир с боцкащата дреха. На пода изпадна шоколадовокафява чантичка за гримове.
— А това?
— Грим — обяви Вивека.
— От Sephora ли е? — попита Франки с надежда. Родителите й все още можеха да компенсират разочарованието й.
— Не — Виктор прокара ръка през грижливо сресаната си и пригладена с брилянтин коса. — От Ню Йорк е. Казва се Fierce & Flawless и е чудесен професионален грим, направен да издържа и под най-ярките прожектори на Бродуей. И въпреки това, не е толкова тежък — Виктор извади от чантата един тампон, напоен със сапун, и потърка ръката си. На тампона се появи розово-жълто петно, а на ръката му — зелена линия.
Франки ахна:
— Кожата ти е зелена!
— Също и моята — Вивека потърка лицето си и там се появи подобна черта.
— Не е за вярване! — ръцете на Франки пуснаха искри. — Винаги ли сте били зелени?
Те кимнаха важно.
— А защо го криете?
— Защото — Виктор отри пръст в анцуга си — живеем в свят на нормита. И мнозина сред тях се страхуват от всички, които изглеждат различно.
— Различно от кого? — зачуди се Франки гласно.
Виктор сведе поглед:
— Различно от тях.
— Ние сме част от много особена група, наследници на онези, които нормитата наричат чудовища — поясни Вивека. — Но ние предпочитаме да се наричаме РАД.