Родителите й я целунаха по челото, но тъкмо да затворят вратата, Вивека подаде глава и каза:
— Не забравяй, че докато почнеш училище, насън да те бутнат, трябва да знаеш как става — и с това леко затвори вратата.
— Добре — Франки се усмихна при мисълта, че този потискащ разговор всъщност бе завършил доста приповдигнато. Започваше училище!
За да не дращи погледа й, Франки подритна настрани противния вълнен костюм като умряла катерица. Този сезон вълнените костюми не бяха на мода.
За по-сигурно все пак тя се допита до специалното издание „Отново на училище“ на Teen Vogue и както подозираше, на мода тази година бяха ефирните материи, крещящите цветове, тигровите и леопардовите шарки. Шаловете и тежките бижута бяха задължителни аксесоари. Вълната бе толкова демоде, че скоро нямаше никакъв шанс да дойде отново на мода.
Статиите в Teen Vogue, Seventeen и CosmoGirl отвориха очите на Франки. Всички те призоваваха читателите си да бъдат себе си, да бъдат естествени, да обичат телата си и да бъдат „зелени“! Точно обратното на онова, което Вик и Вив й казаха.
„Хммммм!“
Франки се обърна към голямото огледало, подпряно на жълтия гардероб, разтвори халата и огледа тялото си. Силно, мускулесто и с изящни пропорции, съгласи се тя със списанията. Е, какво, ако кожата й бе зелена, а пък крайниците й пришити с конци? Според списанията, които бяха в крак с времето, за разлика от родителите й („Без да ги обиждам!“), тя трябваше да обича тялото си такова, каквото е. И тя го обичаше! Следователно, ако нормитата четяха списания (а те явно ги четяха, щом бяха вътре в тях), те също щяха да я обикнат.
Освен това тя бе принцесата на татко. А кой не обичаше принцеси?
Пета глава
Непознатият художник
Въпреки ранния час, Мелъди и Кандис излязоха на Радклиф Уей, кипящи от енергия след четиринайсетчасовия затвор в джипа предишния ден. За тяхна изненада новите им съседи вече жужаха оживено наоколо. В края на улицата децата обикаляха с колелетата си, а през няколко къщи цяло семейство спортисти играеха футбол на двора.
— Тези всичките ли са братя? — попита Мелъди, когато наближиха потайната каменна къща, пред която десетина момчета тичаха след хубавеца с рунтавата глава, у когото беше топката.
— Родителите им сигурно са имали много знаци — отвърна Кандис, бухвайки косата си.
Внезапно играта стихна, а после съвсем замря, докато бандата гледаше как сестрите Карвър минават покрай тях.
— Защо всички са ни зяпнали така? — промърмори Мелъди с половин уста.
— Свиквай с това — измърмори Кандис в отговор. — Хората зяпат, когато си хубава — и тя помаха с усмивка на по-големите момчета. Всеки от тях имаше прелестна рунтава кафява коса и руменина по бузите, каквато можеш да постигнеш с руж Maybelline. Пушекът, който идеше от гигантската им скара, носеше по цялата улица силна миризма на печени ребърца. А повечето хора едва привършваха първата чаша кафе за деня!
Мелъди стисна празния си стомах. Точно сега една вечеря за закуска щеше да й дойде добре.
— Видях те в каталога на J.Crew миналия месец. Беше страхотен — провикна се Кандис.
Момчетата се спогледаха учудено.
— Кандис! — Мелъди цапна сестра си по ръката.
— Я се отпусни и се забавлявай — разсмя се Кандис, а сребристите обувки на майка й зачаткаха още по-шумно по паважа.
— Откъдето и да минем, всички ни гледат, сякаш идваме от друга планета.
— Ние сме от друга планета — Кандис пристегна презрамките на гащеризона Missoni.
— Вероятно защото в неделя сутрин си се намъкнала в тоалет за събота вечер.
— Или по-вероятно, защото ти не си се преоблякла, откакто пристигнахме — отвърна Кандис рязко. — Няма по-добър начин да си намериш нови приятели от това да носиш потна сива тениска и провиснали дънки.
Мелъди понечи да отвърне, но реши, че не си струва. Нищо нямаше да се промени. Кандис винаги щеше да вярва, че ключът към успеха се крие в красотата. Мелъди винаги щеше да се надява, че същественото у хората бе скрито от очите.
Те продължиха да вървят мълчаливо по Радклиф Уей. Пътят се виеше и прорязваше нещо подобно на горичка или клисура — всички къщи отпред имаха зелени морави, а задните дворове бяха обрасли в гъсталаци. Но с това приликите помежду им свършваха. Също като дървените стъпала в къщата на Карвър, и тук всяка къща имаше свой облик и индивидуалност.