Сивата циментова площадка в края на улицата беше оградена с неугледна плетеница от електрически жици и телефонни кабели. Клоните на яворите хвърляха сянка върху стара викторианска къща, а семената на дърветата се спускаха във въздуха безспир и като малки хеликоптерчета се въртяха, преди да кацнат на обраслата с мъх земя. Басейн с черно дъно и дузина фонтани със статуи на морски същества доставяха несравнимо удоволствие на всички от номер 9. Макар слънцето да се бе сгушило под юрганчето си от сребристосиви облаци, съседите шляпаха и цапаха в басейна като стадо игриви делфини.
Все по-ясно бе, че Салем беше град на индивидуалността и хората вярваха в мотото „Живей и остави другите да живеят“. Мелъди изпита съжаление. Тук старият й нос щеше да се чувства като у дома си.
— Виж! — тя посочи с пръст шарената кола, която профуча наблизо. Черните й врати бяха от купето на мерцедес, белият преден капак от БМВ, сребристия багажник беше на ягуар, червеният гюрук беше лексус, гумите бяха на бентли, уредбата — Bose, а музиката — класическа. Емблемата на всеки модел висеше на огледалото за обратно виждане, а на регистрационната табела съвсем уместно пишеше МУТ.
— Колата прилича на подвижна реклама на Benetton.
— Или на верижна катастрофа на Родео Драйв12 — Кандис направи снимка с айфона си и я прати по мейла на приятелите си у дома, които на мига също отговориха със снимка. Явно в момента бяха в мола, защото, щом завиха по Стагхорн Роуд, Кандис ускори крачка и заразпитва всеки срещнат под петдесетте къде се събираха най-яките хора в града.
Всички бяха единодушни — „Ривърфронт“. Но трябваше да минат още няколко часа, преди паркът да оживее.
След като изпиха по едно лате и надникнаха в няколко магазина за дрехи, които според Кандис изобщо не ги биваше за пазаруване, най-сетне стана почти обяд. С помощта на картата на баща им и любезните минувачи момичетата намериха пътя си през заспалия град и се добраха до „Ривърфронт“, заредени с кофеин и готови да известят пристигането си на най-яките хора в Салем.
— Това ли е то? — Кандис замръзна на място, сякаш се бе ударила в стъклена врата. — Това ли е епицентърът на северозападното модно общество? — изкрещя тя срещу количката за сладолед, детската площадка и тухлената сграда, която бе приютила въртележката.
— Ммм, надушвам кино наблизо — рече Мелъди, вдишвайки въздуха, в който се носеше аромат на пуканки и хотдог.
— Може и да смалиш носа на Камилъди, но не може да смалиш Камилъди, всичко надушва, ей — пошегува се Кандис.
— Много смешно! — Мелъди завъртя очи.
— Там е работата, че не е! — изпуфтя Кандис. — Изобщо не е смешно. Направо е кошмарно. Чуй! — тя посочи към въртележката. Страховити звуци от орган, които бяха задължителни за филмите на ужасите и сцените с клоуни психари, им се присмиваха със заплашително игривата си мелодия.
— Единственият човек над осем и под четирийсет е онова момче ей там — Кандис посочи към самотното момче, което седеше на една дървена пейка. — И ми се струва, че плаче.
Раменете му бяха превити, а главата — приведена над скицник. Той вдигаше очи, за да хвърли бърз поглед към въртележката, а после продължаваше да драска.
Мелъди усети как се изпотява под мишниците, щом тялото й го позна преди ума й.
— Да се махаме оттук — тя задърпа Кандис за ръката. Но бе твърде късно. Устните на сестра й се извиха с доволство, а платформите на обувките й се застопориха още по-здраво на паважа, осеян с дъвки.
— Това не е ли…
— Не, не е! Хайде да тръгваме! — Мелъди я затегли още по-силно. — Мисля, че видях магазин на Bloomingdale по пътя. Хайде, тръгвай!
— Да, той е — Кандис повлече Мелъди към момчето и цялата сияеща, извика: — Ей, съседе!
Момчето повдигна глава и отметна един къдрав кичур кафява коса от лицето си. Стомахът на Мелъди се сви. Отблизо бе още по-сладък.
Дебели черни очила обграждаха искрящите му очи с цвят на лешник, така че те напомняха снимки на светкавици на фона на черно небе, поставени в рамки. Приличаше на супермен, преоблечен като зубър.
— Помниш сестра ми, беше вчера на прозореца, нали? — попита Кандис някак отмъстително, сякаш Мелъди имаше вина, задето „Ривърфронт“ се бе оказал пълна дупка.
— Ъъъ, здрасти, ъъъ… аз съм Мелъди — успя да каже тя, а страните й пламнаха.
— Джаксън — той сведе очи.