Кандис подръпна яката на бялата му тениска.
— За малко да не те познаем облечен.
Джаксън се усмихна притеснено, без да отмества очи от рисунката.
— Знаеш ли, че си зубер готин — изгука Кандис на някакъв странен език, събирайки в едно „супер“ и „зубър“. — Някакъв шанс да имаш по-голям брат с добро зрение или поне с лещи?
— Не — чистата светла кожа на Джаксън почервеня. — Сам съм.
Мелъди притисна ръце към тялото си, за да скрие петната от пот и попита:
— Какво рисуваш? — едва ли това бе най-умният въпрос на света, но пък беше по-добре от всичко, което можеше да се очаква от Кандис.
Джаксън погледна към скицника, сякаш го виждаше за пръв път:
— Въртележката. Нали знаеш, докато се върти…
Мелъди огледа внимателно цапаницата от пастели. Сред неясните цветни линии се виждаха фините очертания на кончета и деца. Картината оставяше чувството за нещо почти неосезаемо, неуловимо, подобно на сън, който на другия ден ту изплува в съзнанието, ту изчезва.
— Много е добра — каза тя съвсем искрено. — Откога рисуваш?
Джаксън сви рамене:
— От около половин час. Чакам майка ми. Тя има среща наблизо и…
Мелъди се засмя:
— Не, питам откога рисуваш изобщо, т.е. като хоби.
— О! — Джаксън прокара ръка през косата си. Игривите кичури като смъмрени непослушни котета се върнаха отново по местата. — От няколко години.
— Добре — Мелъди кимна.
— Да — Джаксън кимна в отговор.
— Супер — Мелъди кимна втори път.
— Благодаря ти — кимна Джаксън в отговор.
— За нищо — Мелъди кимна.
Звуците на органа, които идваха от въртележката, ненадейно се усилиха, сякаш им се притекоха на помощ, за да ги избавят от скования разговор и кимането с глава.
— А вие откъде сте? — обърна се Джаксън към Кандис, оглеждайки необичайното й облекло.
— От Бевърли Хилс — рече тя, сякаш това се разбираше от само себе си.
— Преместихме се, защото имам астма — осведоми го Мелъди.
— Много секси, Мел — въздъхна Кандис и се предаде.
— Е, поне е истина.
Изопнатите черти на Джаксън се отпуснаха в спокойна усмивка. Сякаш откровението на Мелъди бе поканило куража му да потанцуват заедно и той бе казал „да“.
— А случайно да си чувал за „Мърстон Хай“? — думите й се погрижиха за музиката.
— О, да — той се плъзна по пейката, за да й направи място. — Аз уча там.
Мелъди седна с ръце, плътно притиснати до тялото.
— В кой клас си?
Изправена над тях, Кандис пишеше съобщение на телефона си.
— Десети.
— И аз — Мелъди се усмихна далеч по-широко, отколкото бе редно.
— Така ли? — Джаксън също се усмихна, или по-скоро усмивката не бе слизала от лицето му от самото начало.
Мелъди кимна.
— А хората как са? Готини ли са?
Момчето сведе очи и сви рамене. Усмивката му посърна. Музиката спря. Танцът свърши. Единствено масленият аромат на пастелите се носеше из въздуха като парфюм.
— Какво има? — попита Мелъди с тъга, докато сърцето й биеше печално с тежките удари на погребална камбана.
— Хората стават, горе-долу. Но майка ми е учителка по биология в училището и е доста строга, та аз не съм точно най-търсеният човек.
— Може пък аз да те потърся — предложи Мелъди нежно.
— Наистина ли? — по челото на Джаксън заблещукаха капки пот.
Мелъди кимна, а сърцето й заби с нов, по-жизнерадостен ритъм. Чувстваше се необяснимо спокойна в присъствието на това непознато момче. Той не се интересуваше единствено от лицето й, а виждаше онова, което бе отвъд него. И потните й дрехи от вчерашното пътуване не го бяха спрели да разговаря с нея, и нямаше да каже на другите „зубер готини“ момчета, че има астма.
— Добре — той огледа за последно лицето й и надраска номера на телефона си с червен пастел върху скицника. — Ето — откъсна листа, подаде й го, а после с бърз жест обърса потта от челото си с опакото на ръката. — По-добре да тръгвам.
— Добре — Мелъди се изправи заедно с него, сякаш повдигната от силата на онова, което ги свързваше.
— Пак ще се видим — той помаха свенливо, обърна се към неуморната въртележка и забърза напред.
— Добре се получи — Кандис пусна телефона си в лъскавата чанта. — Зубер готините момчета са добра тренировка. Хайде сега да намерим нещо за ядене — очите й бързо се плъзнаха наоколо. — Все трябва да има нещо в тоя парк, което да става за ядене.