Мелъди последва Кандис по криволичещите алеи на „Ривърфронт“, усмихвайки се на номера, изписан в червено. Едно бе да го поиска. Съвсем друго бе да събере куража да го набере. Но най-важното беше, че го има. Той й го бе дал. По свое желание. И така й бе дал възможността отново и отново да възпроизвежда в паметта си подробностите от разговора им, при това без да се пита дали привличането помежду им бе едностранно.
— Какво ще кажеш за хотдог и диетична кола? — попита Кандис.
— Вече не съм гладна — Мелъди се усмихна широко на красивото, покрито цяло в облаци, небе. Нито една част от нея не се чувстваше празна.
Шеста глава
Нищо не е такова, каквото изглежда
Вивека почука на вратата на козметичния салон на Франки:
— Хайде! Ще закъснеем!
— Идвам! — отвърна тя за пети път, но всъщност искаше да каже: „Съвършенството иска време, мамо“. А тоалетът, с който дефилираше пред глитератите, наистина бе образец на съвършенството. Липсваха само слънчевите очила.
— Белите как ви се струват? — тя сложи на носа си очила с огромни пластмасови рамки и застана с ръка на кръста и издадена напред брадичка. — Или да сложа зелените?
Мощен вулкан бе изригнал насред стаята на Франки и последиците бяха наистина тежки — навсякъде по пода се въргаляха дрехи, които възпрепятстваха в голяма степен модното дефиле, на което белите мишки бяха единствената публика. А и високите розови обувки спъваха Франки допълнително, та добре че след усиления труд през последните три часа мишките си разбираха чудесно от работата и нямаха нужда от пълна програма. А резултатът, който бяха постигнали, бе наистина забележителен. С едно драскане по стъклото за „да“ и две за „не“, те номинираха потника на черни и бели райета и късата пола на цветя: комбинирането на шарките беше много на мода този сезон.
— Белите или зелените? — попита Франки отново.
Три от мишките се бяха проснали от изтощение една върху друга, но останалите две драснаха веднъж за белите. Съвсем правилен избор — зеленото нямаше да изпъква особено на лицето й, а последното нещо, което Франки искаше, бе да се слее с тълпата нормита в първия учебен ден.
Тя върза високо на опашка черната си коса, сложи гланц върху устните и втри в болтовете на врата си парфюм от мострата на Estee Louder Sensuous от едно списание, защото, както казваше рекламата, всяка жена има право да бъде различна.
— Стискайте ми палци, глитерати! — тя целуна стъклената клетка, върху която устните й оставиха розови следи.
Двете мишки се строполиха върху купчината от лъскави кожухчета на другите три.
— Готова съм! — съобщи Франки.
Изправени до масата от неръждаема стомана в кухнята, родителите й си подаваха сандвич, от който ту единият отхапваше, ту другият, гълтайки на крак кафето си, очевидно в преднамерен опит да изглеждат като нормита. Също като Франки, и те не се нуждаеха от храна.
В дома им, който имаше формата на буквата L, преобладаваха отсечените линии и минималистичният вкус към бялото; въздухът бе изпълнен с електрическа миризма на изгорели филийки и амонячен дъх на висока продуктивност. Светлината на утрото приближаваше матирания прозорец и търсеше пролука, през която да проникне вътре.
На пръв поглед всичко си бе постарому, но в същото време бе и много различно. Франки бе бодра, заредена, жизнерадостна. За първи път в живота си щеше да излезе навън.
— Никъде няма да излезеш с тези дрехи! — отсече Виктор и тръшна силно бялата чаша кафе върху разтворения вестник.
— Франки, къде е вълненият костюм? — Вивека приближи дъщеря си, а гримът й, вълнената рокля с поло яка, черният клин и ботушите над коляното имаха съвсем друго значение сега, когато Франки вече бе научила истината.
— Защо не си сложила грима? — изкънтя суровият глас на Виктор.
— Да бъдем зелени! — повтори Франки призива на списанията. — Това е едно от най-важните послания на нашето време. Освен това аз се гордея със себе си и как си ме направил. И ако хората не ме харесват, защото не приличам на норми, то това си е техен проблем, а не мой.
— Няма да излезеш оттук в този вид! — Виктор бе неумолим. — Не и с висящите шевове и откритите болтове по врата.
— Но, татко! — пръстите на Франки пуснаха искри. — Вълнените костюми бележат смъртта на модата — тя тропна с крак по дебелия бял килим, но той погълна високата подметка, заглушавайки гнева и настойчивостта й.