Вивека изключи радиото.
— Поне издирват извънземно — въздъхна тя с облекчение.
— Франки — Виктор срещна очите на дъщеря си в огледалото, — започваш училище във вторник, след Деня на труда. Истинското ти училище. Казва се „Мърстон Хай“ и е на три пресечки от вкъщи. Но няма да те пуснем без…
— Добре, вече разбрах — Франки подсмръкна. — Ще нося всичко, което трябва. Обещавам — тя бе съвсем искрена. Желанието й да бъде зелена се бе изпарило напълно.
Седма глава
Зона без приятели
Звънецът за обяд затутка като сигнал „заето“ в телефонен разговор. Откриването на учебната година в „Мърстон Хай“ официално бе завършило. Училището вече не бе онова тайнствено място от мечтите на Мелъди, изпълнено с безгранични възможности и простори, на които да окачва своите надежди за утрешния ден. Беше всъщност ужасно нормално. Разочарованието бе подобно на онова, което човек изпитва след месеци флирт в интернет, когато най-сетне, след дългото очакване, реалността има последната дума и разрушава всички илюзии със своята неопровержимост. Училището беше скучно, предсказуемо и далеч по-привлекателно на снимките.
Правоъгълната тухлена сграда с цвят на горчица бе по-обикновена от кутия дъвки. Смесицата от миризма на пот, моливи, гумички, учебници, тетрадки, която без съмнение щеше да й докара главоболие още преди два часа, също беше съвсем обичайна. Глупавите надписи, издълбани по чиновете, като „Захапи ме, Лала!“, „Вик за бик“ и „Зубър без глутен“, бледнееха, в сравнение с онези, които помнеше от Бевърли Хилс и които с оригиналността си се доближаваха до съобщенията на TMZ15.
Уморена, гладна и разочарована, Мелъди вървеше бавно с тълпата към стола, чувствайки се като бежанец, но малко по-модерно облечена. По настояване на Кандис бе сложила нейните плътно прилепнали черни дънки, розова тениска на Clash16, розови кецове Converse. С една дума, тя бе завръщането на модата от 70-те в училище, в което всички носеха оригинални костюми в стил „Удсток“17. Пънк облеклото й изпъкваше твърде рязко на фона на надиплените поли и памучните панталони и я караше да се чувства така, сякаш бе объркала концерта. Дори черната коса се спускаше по гърба й с бунтарско безразличие, не без помощта на тубичка балсам от тоалетните принадлежности за пътуване, върху която имаше надпис „шампоан“.
Надяваше се облеклото й на мъжко момиче да покаже на „Мърстон Хай“, че не бе ничия Камилъди. И може би бе успяла да постигне това, след като цяла сутрин никой не я заговори. Няколко сравнително привлекателни момчета спряха погледите си върху нея с подчертания интерес на хора, които оглеждат парченце торта на сладкарска витрина. На няколко пъти тя дори си позволи да им се усмихне, давайки си вид, че виждаха не просто съвършеното творение, излязло изпод ловките ръце на баща й, а и нея самата. Същото бе помислила и за Джаксън, но бе сгрешила.
След срещата им в „Ривърфронт“, когато й даде телефонния си номер, очарователният художник изчезна безследно: и физически, и технологически. Мелъди първо залепи листа с червения пастел на стената в стаята си, а после го запамети в телефона си. Най-сетне дори го потърси! Но той така и не отговори. Тя отново внимателно анализира срещата им, като четеше между редовете, вглеждаше се отвъд думите, разкодираше жестовете, но не успя да намери никакво логично обяснение.
Може би беше заради скования разговор. „Но не е ли именно свенливостта онова, което ни свързва?“ След повече от четирийсет часа анализиране, Мелъди стигна до заключение. Причината все пак сигурно бяха дрехите й.
И тогава научи за „зубер готините негодяи“, термин, който Кандис й разясни в детайли, докато се полюшваха на верандата, вкусвайки последните безгрижни мигове от лятната ваканция.
— Това е класически номер — обясни тя на Мелъди, след като и третото съобщение до Джаксън остана без отговор. — Момчето се прави на зубер готино, за да спечели доверието на момичето, а после като волно птиче отлита нанякъде за ден-два. Това затяга примката около врата на момичето още по-здраво, защото тя е загрижена за него. Не след дълго загрижеността й прераства в несигурност и тогава, не щеш ли — Кандис щракна с пръсти, — той се появява от нищото. Момичето изпитва облекчение, защото е жив, прелииива от щастие, че все още си пада по нея и се хвърля в обятията му. Но тъкмо в този момент, когато плътно са допрели гърдите си в прегръдка, той се превръща в… — тя замълча за по-драматичен ефект — долно птиче! Или както е известно още в някои кръгове, подлото птиче, или просто червейчето.
17
Легендарен фестивал, проведен през лятото на 1969 г. в Ню Йорк от хипи движението. — Б.пр.