— Ти взимаш нещо мое. Тогава аз взимам нещо твое! — каза Клео.
— Не съм взимала нищо твое — отвърна Мелъди, но бе твърде късно.
С едно движение Клео сложи още гланц върху вече гланцираните си устни, залюля се на пръсти, присегна се към Джаксън, дръпна го към себе си и най-неочаквано го целуна.
— О, боже! — засмя се Мелъди, без да може да осмисли дързостта й. Извърна се безпомощна към Клодин. — Какво прави Клео?
Клодин дори не я погледна.
— Джаксън! — изкрещя Мелъди. Но той бе в някаква своя зона, червена на цвят и с формата на сърце.
Накланяйки глава първо наляво, после надясно, Джаксън следваше Клео сякаш танцуваше с нея. За толкова притеснителен човек, изглеждаше доста спокоен. „Дали имат общо минало? Обща тайна? Или обща четка за зъби?“ Каквото и да бе онова, което ги свързваше, то остави у Мелъди за пореден път усещането, че е един жалък неудачник. Може би Кандис имаше право — може и да смалиш носа на Камилъди, но не можеш да смалиш Камилъди.
— Уха! — задъхана рече Клео, когато най-сетне пусна Джаксън. Последва нова вълна от аплодисменти, но този път не помаха на никого. Само облиза устни, хвана Клодин под ръка и бавно се отдалечи към свободните места в бялата зона с наперената походка на самодоволна котка.
— Радвам се, че се запознахме, Мелодорк — провикна се Клео през рамо, оставяйки след себе си диря от смачкани гроздови зърна.
— Какво беше това? — Мелъди кипна, усещайки впитите в нея погледи.
Джаксън свали очилата си. Челото му бе плувнало в пот.
— Май някой ревнува? — присмя й се той.
— Какво? — Мелъди се подпря на един син стол.
Джаксън защрака с пръсти и започна да танцува на песента на Кеша, която звучеше.
— Само казвам, че — той сложи единия си крак пред другия и се завъртя, сякаш бе на сцена, — зеленото не ти отивааааа! — гласът му неочаквано прозвуча провлачено, подобно на водещ на късно радио шоу.
— Не ревнувам! — тросна се Мелъди. Искаше й се Клео да я бе фраснала по лицето и всичко да бе свършило с това.
— Спри да-да-да го повтаряш то-то-ва… Дрън-дрън-дрън — пригласяше Джаксън на Кеша. Той помаха на една маса към момичета, които също пееха.
— Не разбирам как можа да я оставиш да…
— Да се възползва от мен? — той повдигна вежди. — Да, беше ужасно. — Той се нацупи. — Толкова ужасно, че като се замисля, май ще отида да седна при нея.
— Така ли?
Джаксън насочи пръста си към нея като пистолет и изстреля цял залп от намигвания.
— Така — и той последва дирята от смачкани гроздови зрънца, като ги подритваше майсторски като Фред Астер20.
Мелъди тръшна подноса си върху масата зад нея. Вече съвсем не й се ядеше. Коремът й бе свит на…
— Мъфин! — изпищя някакво момиче.
Всички се отдръпнаха, сякаш Мелъди се бе изпишкала в басейна. Цялата Зона без глутен се евакуира. Мелъди остана сама да се гърчи в отблъскващите сокове на собственото си съществуване.
Седна. Съвсем сама. Обградена от недовършената салата от киноа21, просо и амарант22, тя зърна неясното си отражение в изкривената алуминиева поставка за салфетки. Разкривената й глава във формата на фъстък приличаше на картината на Едвард Мунк „Вик“. Въпреки новото си лице, тя продължаваше да вижда все старата, грозна Мелъди. И всички тениски на Clash, телефонни номера, изписани с червен пастел, и пластични операции нямаше да променят това.
Сивите й очи бяха сурови, страните — изпити, ъгълчетата на устните й бяха извити надолу, сякаш теглени надолу от оловни тежести.
— Хубава бомба от глутен — изкиска се непознато момиче.
Мелъди се извърна. Момиче с луничаво лице, чуплива, тъмна коса, дълга до раменете, и малки зелени очи изпусна дълбока въздишка. Същото момиче, което предложи на приятеля си да направи моливник от задника на чудовището.
— Казах, хубава бомба от глутен. Отърва се от „сините“ като от спестяванията си по Коледа в Saks23. Следващия път опитай да разлееш мляко в оранжевата зона. Наричаме я още млечното сметище.
Мелъди опита да се засмее, но смехът й прозвуча повече като стенание.
— Какво ти е? — попита момичето. — Изглеждаш като ФЗ.
— Като какво? — тросна се Мелъди, жадувайки за една минутка нормалност.
— ФЗ — повтори плахото момиче, което снима Мелъди и заради което пред очите й затанцуваха бели петна, преди той да се появи.