— Винаги го наблюдавам — Бека се чукна по слепоочието. Обърна се отново към Мелъди. — Подпиши сега документа, според който обещаваш никога да не злоупотребяваш с доверието ми, а в замяна аз ще ти бъда вярна до гроб.
Хейли застана над Мелъди със сребристочервена химикалка в ръка. Именно нея Мелъди щеше да използва, за да подпише документа, в случай че приемеше предложението.
Направи се, че чете договора само за да не изглежда като онези наивници, които слагат подписа си върху всякакви документи, без да са ги прочели, макар че случаят беше точно такъв. Очите й се плъзнаха по редовете, докато умът й отчаяно търсеше начин да се измъкне от това необичайно предложение. Но на Мелъди й липсваше достатъчно опит в бизнеса с приятелството. И доколкото на нея й бе известно, нещата ставаха точно така.
— Изглежда ми наред — тя взе химикалката от Хейли, подписа се и написа датата на документа.
— Номерът ти в училище — посочи Хейли с ръка.
— Защо ти е?
— Трябва ми за нотариуса — и бутна очилата си още по-нагоре върху широкия си нос.
Мелъди извади училищната си карта.
— Хубава снимка — измърмори Хейли, докато преписваше нужната информация.
— Благодаря — отвърна тихо Мелъди, докато изучаваше лицето от снимката. То цялото сияеше като тиква със запалена свещ на Хелоуин. Защото в този момент бе мислила за него. Представяше си как ще се срещнат неочаквано… чувствата, които ще я изпълнят… думите, които ще изрекат… Ако можеше да се върне назад във времето и да каже на момичето от снимката какво всъщност я очакваше сега…
Хейли й върна картата, а после започна да свърза цифровия фотоапарат към преносимия принтер. След секунди само снимката на Мелъди, но без изражението на запалена тиква, бе прикрепено в единия ъгъл на документа и картотекирано в чантата.
— Поздравления, Мелъди Карвър. Добре дошла в братството! — Бека прегърна двете с Хейли. Една от двете миришеше на ягоди.
— Има две правила, които трябва да ви кажа — Бека изстиска малко гланц и го размаза по устните си, докато чакаше пръстите на Хейли да осъществят контакт с клавиатурата. — Първо, приятелите винаги стоят на първо място.
Хейли пишеше.
Мелъди кимна. Бе напълно съгласна.
— Второ — Бека откъсна едно зрънце от чепката грозде. — Бийте се до последно за своето момче — и с тези думи тя вдигна ръка като копиехвъргач и запрати гроздето към другия край на столовата. То срещна отпора на русите кичури на Клео и отскочи встрани.
Мелъди се разсмя. Бека хвърли нов снаряд. Клео се изправи и изгледа кръвнишки противника. Вдигна ръка и…
— Залягайте! — извика Бека и дръпна Хейли и Мелъди на пода.
Момичетата се превиваха от смях, докато по масата над главите им валеше дъжд от месо и майонеза.
Не за първи път Мелъди се оказа в центъра на сраженията в столовата този следобед. Но за първи път изпита истинско удоволствие от това.
Осма глава
Искри хвърчат насам-натам
Франки вървеше припряно по празния коридор, като току подтичваше, а вълнените крачоли се триеха един о друг на бедрата й. Трябваше да стигне първа в класната стая, но без да привлича ненужно внимание върху себе си. Трябваше, на всяка цена трябваше да седне най-отзад, далеч от всички погледи, но все пак не чак толкова далеч, че да й пишат отсъствие. И без петнайсет дни уроци по математика можеше да сметне, че сборът от слуховете за видяното чудовище плюс удареното с ток момиче в стола даваше един резултат: неприятности.
Звънецът удари. Коридорите се изпълниха с добре похапнали нормита, които търсеха стаите си за четвъртия час. Франки, изпреварила стадото с мегабързината си, се мушна в стая 203 за първия час по география. Досега училищният живот не вървеше по план, но поне не бе сама вкъщи.
— О, не! — каза тя гласно, щом влезе в класната стая. Чиновете бяха подредени в кръг. Нямаше тъмни ъгли, нямаше задни чинове, нямаше къде да се скрие! Единственото й прикритие бе гримът, който бе освежила преди обяда.
— Не е истина — измърмори тя под нос, докато преценяваше коя част от кръга би я изложила на най-малък риск. Малки искрици се стрелнаха от пръстите й и запращяха по металната част на розовата папка. Избра място с гръб към прозореца, за да избегне слънчевата светлина.
— Какво му е на кръга? — доста привлекателно момче с бяла риза, дънки и кафяви туристически обувки влезе в стаята. Макар стилът му да бе малко поовехтял, той успяваше да компенсира това с дързост. Спря на вратата, наклонил глава на една страна, сякаш се наслаждаваше на картина в Лувъра, само че картината бе Франки.