— Ама това ти ли си бил?! — извика Мелъди, засрамена от лошото актьорство.
— Мислех, че камерата ще ме издаде, но вие, бъзли такива, явно много се уплашихте и изобщо не я забелязахте — той чукна с юмруци юмруците на Хит и дръпна Бека, за да я прегърне.
— Глупчо! — Хейли закачливо бутна Хит.
— Ревла — бутна я и той, а после заключи главата й в хватка с една ръка и започна да я почуква с кокалчетата на другата.
Хейли се закикоти и го заудря по краката, като го умоляваше да спре, само дето най-вероятно никак не й се искаше той да спира.
— Ей, къде остана Джаксън? — попита Мелъди.
— О, каза, че не се чувства много добре — рече Брет нехайно.
— И къде отиде?
— Мисля, че е някъде зад къщата — отвърна Брет и се приближи към Бека за още една хапка от сочната праскова.
— Сега се връщам — каза Мелъди, без да се обръща определено към някого. Тя хукна да дири Джаксън, увита в термоодеялото, като наум му обещаваше истинска целувка.
— Джаксън? — извика тя сред гъстите шубраци. — Джак-сън!
Ами ако пак бе получил амнезия? Ами ако пак е получил амнезия и е паднал някъде? Ами ако пак е получил амнезия и е паднал право в ръцете на Клео? Мелъди размахваше ръце срещу стърчащите клони и острите листа и се опитваше да не мисли, че бе сама в клисурата, където можеше да има и…
— Мелъди? — чу го да шепне. Дали не беше вятърът?
— Джаксън?
Слаба лилава светлина потрепна между клоните на дървото над нея.
— Тук горе — рече той тихо, преди да скочи.
— Добре ли си? — попита Мелъди, загърната в термоодеялото като Зоро в наметалото си. Опита се да види очите му зад очилата, но бе твърде тъмно. — Да не си получил амнезия или нещо такова?
— Не — той поклати главата си с очарованието на малко момченце. — Но пък е приятно да знам, че ти пука — Джаксън се облегна на дървото и скръсти ръце над закопчаната с цип плетена жилетка.
— Разбира се, че ми пука — тя пристъпи към него. — Е, защо не се върна с другите?
Той сви рамене, сякаш отговорът бе очевиден.
— Не исках да те плаша, затова.
Мелъди потъна по-навътре в топлината, която идваше от тялото му, и въпреки че не каза нищо, знаеше, че той също потъва. Чувстваше се в безопасност в присъствието на Джаксън, все едно бе у дома си. Ако само можеше да вземе този миг и вълнението, което той будеше у нея, и да ги скрие от останалия свят, така че винаги да останат същите, непроменени!
Като пристъпи още малко, Мелъди вдигна одеялото и скри под него себе си и Джаксън. И там, обгърнати от тъмнината и топлината на телата си, шума на листата и далечния вой на чакалите, парфюма с тропическо ухание и ръцете, напоени с аромата на пастели, те допряха устни и дълго, дълго, дълго не се разделиха.
Шестнадесета глава
Целувката на смъртта
Дълго… дълго… дълго устните им останаха слети.
Потта като глазура върху понички лъщеше по страните им, солеше върху устните им като претцел. Ако не беше липсата на кислород и стеснените бронхи на Мелъди, тя можеше да остане в пашкула с Джаксън, докато завърши училище. Но й ставаше все по-трудно да диша, а инхалаторът не бе у нея.
— Въздух! — задъхана рече тя и отметна одеялото със смях при разчорления вид и на двамата. — Къде са ти… очилата? — каза на пресекулки.
По лицето му се стичаше пот, а очите му жадно я търсеха. Той се наведе да я целуне.
— Чакай — Мелъди се засмя и притисна ръка върху развълнуваната му гръд. — Остави ме да си поема дъх.
— Ето — той се наведе по-близо. — Вземи моя! — гласът му бе някак по-нисък, овладян.
— Какво? — Мелъди се разкикоти. — Откъде я взе тази реплика? Звучиш като Чък.
— Кой е Чък? — той отстъпи, обиден.
— От „Клюкарката“.
— О — той отхвърли сравнението пренебрежително с ръка и се взря в лицето й. — Всъщност, ти коя си?
— Какво? — тя се засмя, но нещо в изражението на лицето му й каза, че не се шегува.
— Питам те сериозно. В един клас ли сме?
— Джаксън! — извика тя, макар да се задушаваше. — Какво ти става?
— И кой е Джаксън? — чертите му се изкривиха и той замлъкна. После лицето му се отпусна в дяволита усмивка. — О, разбирам. Играеш роля.
— Джаксън, спри, моля те — Мелъди отстъпи крачка назад. — Плашиш ме.