— Добре, извинявай — той нежно я придърпа към себе си.
Изпълнена с желание да му повярва, Мелъди най-сетне успя да поеме дълбоко въздух. Миришеше някак различно, на витамини. Или може би това бе зловонието на действителността, когато любовта вече си е отишла.
— Добре, ако аз съм Джаксън, ти коя си?
— Моля? — тя го блъсна от себе си. — Достатъчно!
— Чакай — той отстъпи назад. — Нищо не разбирам. Отказваш ли се, или участваш в играта? Защото аз съм готов да пробвам всичко. Но искам да знам.
Стомахът на Мелъди се сви. Дали това не бе поредната шега на Брет? Дали Джаксън не участваше в екипа му? Дали Бека не бе устроила всичко това, за да я примами в клопката и да могат да заснемат истинска романтична сцена? Тя бързо претърси храстите с очи за скрита камера.
— Малко музика ще помогне — каза Джаксън. — Хайде, да се връщаме у вас — той предложи ръката си. Петната от пастели бяха изчезнали.
— Не, благодаря — подсмръкна Мелъди, после сграбчи от земята термоодеялото и потърси в прегръдката му утеха.
— Значи така, а? — той отдръпна ръка и прокара пръсти през потната си коса. — Добре. И без това си падам по друго момиче, а тя е истинска бомба! Бомбичка!
Мелъди отвори уста, но не можа да каже нищо. Бе изгубила даже гласа си.
— Чао — едва успя да изрече и забърза към къщи, докато тялото й трепереше в отчаян опит да сдържи урагана от сълзи, който се надигаше в очите й. Пребори се с вълнението, за да не даде на Джаксън и малкото, което бе останало у нея. Докато пресичаше Радклиф Уей, първите сълзи се търкулнаха по лицето й. Затишие пред буря. Все пак успя да прати съобщение на Бека, преди светът съвсем да бе изгубил формите си зад стената от сълзи.
Мелъди: Ако Брет иска да намери истински чудовища, нека почне да се среща с момчета. :(
Натисна бутона за изпращане.
И тогава бентът се срути.
Седемнадесета глава
Бойкот
— Франки, подай, моля те, аспержите на гостите — помоли Вивека с престорен британски акцент, едва загатнат, като на Мадона, което никак не изненада Франки. Всичко по време на вечерята, която родителите й организираха, бе предварително обмислено, дори спокойните усмивки на лицата им. Но истината за спокойствието бе друга. Навярно, ако имаха кон, Вивека щеше да го яхне отзарана и да препуска из къщата с викове: „Нормитата пристигат! Нормитата пристигат!“. Но кон нямаха и вместо това, тя три пъти най-щателно провери грима на всеки един от тях, уви около яките на пуловерите им шалове и старателно затвори вратата на козметичния салон.
— Тази вечер е изключително важна за семейството ни — предупреди тя Франки преди вечерята, докато двете редяха приборите за петима на масата, на която обикновено вечеряха трима. — Новият декан може да отпусне значителна сума пари на баща ти за научноизследователска дейност, затова трябва да направим добро впечатление.
Първо госпожа Джей, а сега и майка й: на Франки й дойде до гуша да й казват как да се държи в присъствието на нормита.
— Да сложа ли чинии и за глитератите? — попита тя, без да може да сдържи гнева си.
С рязък звън Вивека сложи последната чиния на масата.
— Моля?
— Ако татко получи парите, това ще се отрази предимно върху тях, нали? — Франки сгъна една салфетка от сив плат и я постави на масата. — Нали върху тях ще прави експериментите си?
— Всъщност парите от господин Матис ще отидат за изследвания, които ще помогнат на ранените ветерани и хората, които чакат за трансплантация в болниците.
— Искаш да кажеш нормитата в болниците, нали така? — притисна я Франки.
— Всички — подчерта Вивека и сведе виолетовите си очи. — Рано или късно.
Чу се таймерът от кухнята.
Вивека се втурна да извади печеното от фурната.
— Така, най-сетне! — с въздишка отмести косата си настрана и огледа цвъртящото телешко. — Чудесно! Стана от третия път.
— Знаеш ли — Вивека се върна в трапезарията с две кристални чаши и по-ведра походка, — ако всичко върви по план, някой ден баща ти няма да има нужда от конци, за да съшива телата на хората. Изкуствените крайници ще се прикрепят към биологичната тъкан на пациентите и сами ще се регенерират.
— Защо? Защото конците са грозни, така ли? — очите на Франки се наляха.
— Не, Франки, не това искам да кажа — Вивека приближи дъщеря си.