— Добре тогава — Бека се отдръпна от редицата с булчински рокли, по трийсет и четири долара всяка, скръсти ръце върху дънковото яке и каза: — Ако ти не ходиш и аз няма да ходя.
— Да бе, да! — Мелъди закачливо плесна Бека по ръката. — И ще пропуснеш възможността да бъдеш булката на Брет?
— Приятелите са на първо място — в зелените й очи, които не трепваха, се четеше увереност.
— Не мога да ти позволя да я пропуснеш.
— Тогава май и ти идваш — луничавото лице на Бека сияеше победоносно.
Хейли се върна, а забързаната й походка цяла издаваше целеустременост.
— Говорих с Гавин, помощник-управителя, и той каза, че няма да получават рокли на булката на Франкенщайн до средата на октомври. Но ми даде — тя погледна визитната картичка в ръката си — телефона на Дан Муни, който е главният управител и ще е тук в понеделник. Тъй че може да попитаме и него.
Предаността на Хейли към Бека погъделичка Мелъди отвътре. Те не бяха обикновените десетокласнички. Бяха верни една на друга. И именно поради тази причина Мелъди се бе привързала силно към тях.
— Не, остави — въздъхна Бека, предавайки се пред избора от рокли по закачалките. — Ще компенсирам с неотразима прическа.
— В такъв случай препоръчвам лъскавата — с тези думи Хейли извади роклята. — Елегантна и семпла, мисля, че добре ще подхожда на роклята ми на цвете таласъм. Тя също е лъскава. Така ще се получи добре.
— Отлично! — Бека преметна роклята през ръка. — Така, остана само… — заоглежда се наоколо. — Ей, вижте кой е тук!
— Здравейте — Мелъди чу познат глас зад себе си.
Обърна се. Беше Дюс. Въпреки слабата светлина, не бе свалил черните очила Ray Ban, а на главата носеше шапка с козирка Ed Hardy. Щом го зърна, Мелъди усети как устните й зажадняха за гланц, а това бе техният начин да й подскажат, че ще пасуват. Мелъди ги стисна здраво, за да ги увери, че тя също ще пасува.
— Здрасти — той се усмихна неуверено. Огромни слушалки скриваха ушите му и той дори не понечи да ги свали.
— Какво те води насам? — поинтересува се Бека като любопитна свекърва.
Хейли вече чаткаше по клавиатурата.
— Ами, трябва да си купя костюм — той вдигна металната кошница и, като си помисли, че може би не е забелязала шапката вътре, добави: — Ще се маскирам като Лудия шапкар.
— Ами Клео? — притисна го тя.
Мелъди успя да се удържи да не я халоса.
Дюс се размърда неловко:
— Няма да идва тази година.
— Да не са се задали облаци на небосклона?
— Бека! — скастри я Мелъди. — Това не е наша работа.
— Не, всичко е наред помежду ни — усмихна се Дюс слабо. — Просто някои нейни приятелки обмислят да пропуснат бала тази година и тя вероятно ще остане с тях, и…
— Значи ще ходиш сам?
— Може би. Не съм много…
— Чудесно! — Бека плесна с ръце. — Защо с Мели не отидете заедно?
— Бека! — Мелъди тропна с черните си кецове. Отвътре гъделът й бързо се превърна в дращене.
— Какво? — попита Бека невинно, сякаш се опитваше да откаже букет от бодли. — Ще е забавно. Какво ще кажеш, Дюс?
— Да, така е — той кимна, запленен от идеята. — Но само като приятели, щото, нали разбираш, Клео и…
— Естествено! — спазари се Бека.
— Добре — усмихна се мило Дюс.
— Дай си айфона — изкомандва Бека. — Ще ти прехвърля номера на Мелъди.
— Аз все още съм тук — кипна Мелъди.
— Едно, две, три… ЧУК! — Бека и Дюс удариха телефоните си.
— Получих го — каза Дюс на екрана, а после и на Мелъди — ще ти пусна един есемес.
— Добре — ухили се Мелъди със стиснати устни.
През по-голямата част от пътя обратно към къщи те караха велосипедите си мълчаливо. Сега и синьото небе над тях сякаш предизвикваше Мелъди и не й даваше възможност да падне духом. На всеки няколко пресечки Бека я уверяваше, че е искала само да помогне, а Мелъди отвръщаше, че оценява помощта, но не бе молила за нея. Следваше ново мълчание.
— Аз съм дотук — обади се Мелъди, щом наближиха Радклиф Уей.
— Все още нямаш костюм — извика Бека.
— Все още не ми пука — Мелъди помаха усмихната, въпреки желанието си.
Профуча край майка си, която редеше бутилки с вино на масата, и шумно се качи по стълбите.
— Някои от съседите ще наминат след около час за урок по дегустация на вино — извика след нея Глори. — Да знаеш.