— Приятно ми е! — извика Мелъди през рамо. — Идвам си след малко.
— Не се тревожете — каза жената с дългата черна коса на Глори. — Дъщеря ми е същата.
Докато тичаше към бялата къща, Мелъди се почувства като в клиширан романтичен филм — тя, в ролята на главната героиня, тича към летището, за да настигне приятеля си, когото е разкарала, преди самолетът му да излети. Но приликите свършваха тук. Доколкото знаеше, филм, в който момичето тича след зарязано чудовище, досега не бе правен.
Вратата на къщата бе едва открехната.
— Джаксън? — извика тя нежно. — Джаксън? — бутна вратата с пръст. Леден полъх я бодна по ръката. Мелъди пристъпи прага. Вътре сигурно беше не повече от петнайсет градуса. Толкова ли беше трудно да се контролират термостатите в Салем?
В първия миг Мелъди се поколеба да нахълта така в къщата на Джаксън, нали майка му беше учителката по биология, но той вече два пъти бе направил същото, тъй че…
— Джаксън? — извика тя тихо.
Тясното помещение бе натъпкано с прашни кадифени дивани и тъмни ориенталски килими, в ъглите бяха струпани всякакви вехтории, които само машина на времето би могла да пренесе от някогашен Лондон. Някакъв дух на скука, на умора, наслоила се с времето, притискаше мястото и ярко изпъкваше на фона на светлата, весела невинност, която къщата имаше отвън. Мелъди се усмихна. Контрастът й бе добре познат.
— Ако си знаела кой съм, защо не ми го каза? — крещеше Джаксън някъде от втория етаж.
Мелъди чу гласа на майка му:
— Исках да те защитя.
Мелъди разбра, че е по-добре да си тръгне, но не можеше.
— От какво? — Джаксън ридаеше. — От това да се събуждам в странни дворове? Да се излагам като глупак в къщата на съседите? Да изплаша до смърт единственото момиче, което някога истински съм харесвал? От това ли?
Мелъди не можа да сдържи усмивката си. Той наистина я харесваше.
— Защото от това не си ме защитила! — продължаваше Джаксън. — Всичко това ми се случи, и то само за последните двайсет и четири часа! Кой знае какво съм направил през последните петнайсет години!
— Там е работата — поясни майка му, — че това не се е случвало през всичките тези години. Започна да се влошава с възрастта ти.
Те се умълчаха.
— И какво провокира промяната? — гласът на Джаксън бе по-спокоен.
— Високите температури — отвърна меко госпожа Джей.
Мелъди си припомни случаите, в които се бе сблъсквала с Ди Джей. Разбира се! Термоодеялото… нейната стая… вентилаторът…
— Високите температури — повтори Джаксън спокойно. Как не се бе сетил? — Затова вкъщи е винаги толкова студено.
— И затова никога не ти давам да спортуваш — с облекчение сподели госпожа Джей.
— А защо точно топлината?
— Джаксън, седни за малко — последва пауза. — Досега не съм ти го казвала, но твоят прадядо е Доктор Джекил… Той бил мил, плах човек, точно като теб, но понякога плахостта му пречела. Затова създал отвара, която му давала смелост и повече твърдост, но с времето развил зависимост към отварата и накрая… накрая тя го погубила.
— Но аз как… — подхвана Джаксън.
Майка му го прекъсна:
— Отварата била токсична и изменила ДНК-то му, а това започнало да се предава от поколение на поколение. Дядо ти и баща ти също пострадаха.
— Значи татко не ни е изоставил?
— Не — гласът й стана дрезгав. — Срещнахме се, докато работех като генен инженер и… направих всичко по силите си — тя изхлипа. — Но промените в настроенията му станаха нетърпими… Накрая той загуби разума си!
Джаксън не отговори. Майка му също мълчеше. Единственият звук, който достигаше от горния етаж, бе подсмърчане и сърцераздирателни хълцания. Мелъди също плачеше — за Джаксън, за майка му, за предците му, за себе си.
— И с мен ли ще се случи същото? — попита той най-сетне.
— Не — госпожа Джей издуха носа си. — При теб нещата са други. Вероятно генът мутира и ти влияе само когато е много топло. Щом се разхладиш, се връщаш.
Последва дълго мълчание.
— Значи ти си нещо като — той се спря… — и негова майка също?
— Да — отговори тя делово. — Защото той — това си ти, само че по-различен.
— По какво се различаваме?
— Ди Джей обича да е център на вниманието, докато ти си по-свит. Той обича музиката, ти обичаш да рисуваш; той е самоуверен, докато ти си по-деликатен. И двамата сте изключителни, но по свой начин.