— Започва се — въздъхна тя.
Франки: Все още ли бойкотирате бала?
Лала: Да, Клео, Клаудин и Блу са тук. Пиши пак. :) Сигурна ли си, че не можеш да минеш насам?
Франки: Наказана съм. :(
— Това е полуманипулативната част — рече тя на глитератите. — Пазих тайната цяла седмица и сега трябва да я споделя.
Тя написа ново съобщение и го изпрати.
— Не ме съдете.
Франки: FYI, родителите ми бяха на гости у новата Мелъди на дегустация на вино и чули, че щяла да ходи на бала с Дюс.
Лала: FYI, техните наеха къщата от баба и дядо.
Това не бе отговорът, който чакаше.
Франки: Супер за къщата на вашите. Дали е вярно за Дюс? Клео знае ли?
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… Часът бе 6.50. Танците щяха да започнат след четирийсет минути. Къде беше…
Клео: Вярно ли е?
Тя стана на крака. „Да!“
Франки: Така каза мама.
Франки: Искаш ли да им дадем да разберат?
Клео: Напълно, но нямаме костюми. :(
„Да! Да! Да!“
— Проработи! — информира Франки глитератите. Чувстваше се малко виновна, задето манипулира ситуацията, но всичко казано беше истина. А и приятелите й щяха да спечелят от това, колкото и тя самата. Накрая, всички щяха да й благодарят. Всички. Трябваше само да успее да ги накара да дойдат.
Франки: Тази вечер е „Миш-машът с чудовища“! Ние сме родени по костюми. Изумителни, фантастични костюми.
Франки: Това е шансът ни да разберем какво мислят хората за нас, за това какви сме в действителност.
Франки: Трябва да им покажем, че няма от какво да се страхуват.
Франки: Ако ние сами не преодолеем собствените си страхове, те никога няма да се променят.
Време бе да спре, преди приятелите й да я обвинят, че звучи като лепенка за кола, но не можеше да не ги поучава. Никога не бе изпитвала такава увереност преди. Дори за Брет.
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
— Какво правят? Франки се отпусна по гръб и пусна искри.
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Клео: Не си ли наказана да не излизаш?
Франки: Ще се измъкна през прозореца на стаята.
Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…
Лала: Чакаме те в началото на улицата в 5.
Лала: Дано да проработи.
Франки: :)
Тя завъртя обутите си в мокасини крака във въздуха. „Да! Да! Да!“
Франки прати една целувка на глитератите, спря музиката и грабна калъфа за дрехи, който бе взела от гаража. Облечена по анцуг и само с гланц за устни, тя се измъкна през матирания прозорец и скочи от около два метра в обятията на свободата, по-заредена от кредитна карта Visa по Коледа.
Двадесета глава
Това чудовище свободно ли е?
— Хайде, още една снимка! — таткото на Бека слезе от червения кадилак SRX по яке с цвят бургунди, панталони и сини пантофи.
— Татко! — Бека тропна с лачените си обувки на висок ток и посочи стълбите на училището, осеяни с гигантски зелени стъпки и маскирани деца, които се правеха на много важни и затова не влизаха вътре. Гъсти облаци мъгла се просмукваха през тъмните врати и донасяха със себе си тежък басов ритъм. — Брет ме чака вътре.