— Какво толкова? — Мелъди обви с ръце Бека и Хейли. — Няма да умрем от още една снимка.
— Не, няма — измърмори Бека, когато цяла тумба мажоретки зомбита от горните класове изприпка покрай тях. — Но от срам ще умрем.
— Зеее-леее! — подкани ги господин Мадън и сложи очилата на плешивото си теме.
Бека и Хейли се усмихнаха. Мелъди се опита, но дори възстановяването след пластичната операция се бе оказало по-лесно. Да, беше здрава, астмата й почти бе отшумяла, семейството й я обичаше. Но толкова ли много бе да иска връзката й да трае по-дълго от една целувка?
Цяла седмица Джаксън я отбягваше и отклоняваше всяка покана на Мелъди да излязат заедно с извинението, че има главоболие или домашни. И като порядъчен приятел подслушвач тя отвръщаше, че разбира. Но Мелъди искаше да му помогне, искаше да бъде рамото, на което той да се опре и да поплаче, като сподели част от бремето си. Искаше да му каже, че тя цял живот се бе чувствала като чудовище, да му каже, че разбира. Но той сякаш не искаше ни рамото й, ни коя да е друга част от тялото й. Тази тежест смазваше гърдите й повече от астмата.
Мелъди прекарваше всяка вечер сама в затрупаната си с кашони стая, удържайки порива да довери на Кандис тайната на Джаксън, защото бе твърде опасна. И така се опитваше сама себе си да убеди, че отчуждението му нямаше нищо общо с чувствата му към нея, а бе резултат от обещанието пред майка му. Но само толкова егоизъм не стигаше да излекува раната и не след дълго всичко започна да изглежда жалко, сякаш сама си пращаше цветя за Свети Валентин.
Колкото и да не можеше да се отърси от настроението си, Мелъди все пак успя да се облече за танците. Не искаше да разочарова новите си приятелки: годеницата на Франкенщайн и цвете-таласъма.
— Момичета, прекрасно изглеждате — захласна се господин Мадън, докато шляпаше обратно към колата. — Ще ви взема точно в десет — каза той и си тръгна.
Задните фарове изчезнаха в тъмнината, отнасяйки всяка стаена надежда на Мелъди да си тръгне по=рано. Защо ли се бе съгласила да остави дамската си чантичка в колата? Бека й бе казала, че така ще се чувстват по-свободни. „Да бе!“ Май беше тъкмо обратното, в следващите два часа щеше да се чувства прикована към грешното момче.
Сякаш прочела мислите й, Бека рече умолително: — Поне опитай да се забавляваш, става ли?
Мелъди даде дума.
— Изглеждаш прекрасно.
— Слава богу — въздъхна Бека притеснено, вдигна шлейфа на роклята и неуверено се заклатушка нагоре по стълбите на дванайсетсантиметровите токчета.
Бека гледаше на ролята си на годеницата на Франкенщайн повече като на прослушване за бъдещата си роля като годеницата на Брет. Всички части от тялото й бяха оцветени в наситенозелено, дори онези, за които майка й подчерта твърдо, че „никой не бива да вижда, освен господ и тоалетната чиния.“ Вместо перука, Бека бе тупирала косата си, после я бе лакирала във формата на конус, развяван от вятъра, а за белите кичури бе използвала препарат за изрусяване на женски мустаци. Шевовете бяха от истински медицински конци, прикрепени към врата и китките й със специално двойно залепващо тиксо, защото изрисуването им със сюрме36 „не отдаваше дължимата почит към героинята“. Роклята от „Замъка“ бе заменена за нещо „по-автентично“ от Bridal Barn37. Ако тази вечер Брет не видеше своето бъдеще в силно гримираните й очи, то значи никога нямаше да го види там. Поне тя така мислеше.
— Хейл, ти също изглеждаш страхотно — додаде Мелъди.
— Благодаря — усмихна се Хейли. Имаше вид на обладано от зъл дух дете в конкурс за красота. Цветето таласъм носеше лъскава жълта рокля, бели чорапогащи, лицето й бе обагрено в бял, черен и червен грим, а в ръка държеше цяла кошница, пълна с пластмасови буболечки.
Мелъди не получи комплимент за костюма си от никого, а и да бе получила, знаеше, че няма да е искрен. Облечена в черен клин, черното сако Chanel на майка си, ниски равни обувки, барета и червен и черен грим на лицето тя беше шик маниак. Но всички бяха единодушни, че това беше по-добре от идеята й за сериен убиец.
Щом Бека отвори вратата на училището, гърдите й се свиха.
— Не мога да вляза вътре!
Един скелет и един циклоп се вмъкнаха пред тях.
— Хайде, надживей го това, става ли? — сопна й се Бека.
— Не, не е това — отвърна тя с хриптене. — Машината за мъгла. Астмата ми. Инхалаторът остана в колата на…
— Влизай! — Бека бутна Мелъди през дебелата димна завеса и я поведе към салона. Натисна сребристата дръжка на вратата и тя се отвори със съскане.