— Кървав пунш? — предложи някой зад гърба й.
Гласът му беше тих, но не и неуверен. Хем звучеше познато, хем имаше и нова доза самоувереност. Сякаш някои подобрения бяха направени към оригиналната версия и Мелъди бе на път да се запознае с версия 2.0.
„Ди Джей?“
Мелъди се извърна рязко. Червената течност се плисна по цялото й лице.
— О, извинявай! — Ди Джей (или може би Джаксън?) сграбчи купчината черни салфетки до купата с чипс с надпис „Нокти на демони“.
— Няма нищо — Мелъди избърса лице. — Тъкмо ми трябваше извинение да сваля този грим от лицето си.
Той в миг се превърна в човекоподобна кутия за кърпички, подавайки ги една след друга с несравнима благонадеждност. След като цялата течност бе попита, а салфетките изхвърлени в кофата с надпис „Смет маш“, те си размениха по една топла усмивка. Усещането бе като завръщане у дома след дълго отсъствие.
— Джаксън?
Той кимна очарователно.
— Какво правиш тук? — попита Мелъди с облекчение. — Не че нямаш право да бъдеш тук… аз… такова… напоследък беше все зает.
— Мислех си, че може да искаш една гърбичка — той посочи към възглавницата, която бе затъкнал под пуловера си като гърбица.
— О! — гемиите на Мелъди потънаха. Улови го за ръката и го отведе до една празна маса. — Ди Джей? — прошепна тя. — Ти ли си?
— Не — Джаксън се изчерви. — Пошегувах се. Просто исках да те разведря, това е.
— Мен? И защо точно мен?
— Видях как Дюс отпраши, а знаех, че си с него, и затова.
Докато Мелъди в старанието си да изглежда обидена, зяпна с отворена уста, Джаксън се бореше да изглежда загрижен, че Дюс си е тръгнал, но не особено успешно, тъй като лицето му бе все така разтегнато в усмивка. Видът му бе очарователно доволен от откритието, че сега вече Мелъди е свободна. А ако трябва да сме честни, това важеше и за нея.
— Ти следиш ли ме?
Той вдигна една зелена пластмасова ръка от масата и я размаха пред лицето й.
— От теб го научих това!
— От мен ли?
— Значи не си следила мен онази вечер, когато те открих в стаята на Кандис?
Мелъди понечи да се защити, но вместо думи, от устата й се отрони смях. Той се засмя и грабна ръката й. Вълна от топлина премина от неговото тяло в нейното, а после обратно от нейното в неговото като два контакта, свързани помежду си.
— Да ме откъснеш от Дюс ли дойде? — пошегува се Мелъди.
Той прокара ръка през дългите си кичури и погледна към водовъртежа от чудовища на дансинга.
— Исках да съм сигурен, че се отнася добре с теб, това е.
Тя стисна ръката му в знак на признателност, той отвърна на жеста й, казвайки без думи, че винаги може да разчита на него.
Обгърната от шеметната глъчка на партито, Мелъди се почувства като балон с вода сред балони с хелий — беше притисната от бремето на тайната му и обезпокоена от нежеланието му да я сподели. С всеки изминал ден ще става все по-трудно да стигне до него, докато накрая тайните не се изправят помежду им, отблъсквайки ги един от друг като еднакви полюси на магнит.
Той прокара пръсти по изкуствената кръв на стола.
Тя се усмихна неловко.
Той също се усмихна.
„И сега какво?“ Имаше толкова много за казване, но как да започне без преход, без предисловие. Как да оправдае такова сантиментално начало: „Като стана дума за подслушване…“
— Като стана дума за подслушване… — реши все пак да опита тя.
— А? — той се подсмихна по своя си начин — смес от смущение и обаяние. Така друг би гледал как стоножките се размножават.
— Ами, веднъж ти ме улови да те следя, нали така? А сега аз те улових да ме следиш.
— Е, не съвсем. Аз сам дойдох и…
— Добре, добре, още по=добре — Мелъди затвори очи и пое дълбоко въздух, — защото аз съм на път да ти кажа, че… — тя пъхна инхалатора в устата си. — Нали помниш как няколко пъти си влизал у нас, без да се обадиш?
Той кимна.
— Ами и аз направих нещо такова.
Тя зачака с надеждата той да реагира. Или да разбере какво има тя предвид и дори да довърши разказа й. Но той я гледаше в очакване, без да каже нещо, което да я улесни.
— Знам всичко. Чухтедаговоришсмайкатииможехдаситръгнаноостанахзащотоискахдазнамвсичко — тя пое въздух. — Исках да разбера.