— Радвам се, че си решила да я оставиш пусната, а не бухнала нагоре — той се усмихна със сините си очи. — Така е по-секси.
Франки не можеше да отговори. Можеше само да го гледа.
„Дали така се чувстват зомбитата?“
С топли ръце той обви врата й, притегли лицето й към своето и… я целуна. Също като в сапунените сериали. Но по-хубаво.
Много по-хубаво.
Франки започна да пуска искри, а после се понесе като балон с хелий, изтръгнал се от букет цветя за нечий рожден ден. И докато тялото й се извисяваше все по-нависоко, светът отдолу все повече и повече се смаляваше. Звуците изгубиха значението си. От отговорността нямаше и помен. Последиците станаха непредсказуеми. Цялото й същество бе съсредоточено в настоящия миг. Преди него нямаше нищо. Нямаше нищо и след него.
Имаше само сега.
Той все по-настоятелно търкаше шевовете на врата й, а целувките им ставаха по-жадни. Франки се извиси още по-нагоре. Беше доволна, че бе измила и намазала с масло конците. Гордееше се, че бяха меки и нежни на допир. Не се съмняваше, че накрая те щяха да бъдат едно от нещата, които той най-много щеше да обича у нея.
Той стисна главата й. Задвижи я ту насам, ту натам. Сякаш я водеше в танц, чиято хореография бе измислил само за тях двамата. „Хммм.“ Идеята й допадаше. Танц само за…
Скръъъц!
Неочаквана остра болка преряза врата на Франки, устните й замръзнаха, искри пронизаха очите й. Чувство на обърканост и замаяност я изпълни. Всичко се въртеше, сякаш бе плюшено мече, пуснато на центрофуга. После спря. Не виждаше нищо друго, освен черен плат. Не чуваше друго, освен: „Ааааааааа!“.
Главата й полетя нагоре с космическа скорост. Насреща й бе Брет. Сините му очи избледняха. Завъртяха се първо наляво, после надясно, после пак наляво. Клепачите му се затвориха. Той започна да се клатушка. Франки също се клатушкаше. И двамата падаха… падаха…
Строполиха се на пода в салона. Тялото й, немощно като парцалена кукла, се стовари върху му, а главата й се изтърколи към кабинката на диджея.
— Бля-аааааак!
Виковете, обезумелите стъпки и всеобщата паника се смесиха в хаотична, нетърпима каша. Един огромен ботуш замахна, сякаш да я ритне, но вятърът и няколко чифта ръце я вдигнаха и я отнесоха.
— Главата лети!
— ЛЕТИ!
— ЛЕТИ!
— ЛЕТЯЩА ГЛАВА!
Всичко беше в мъгла. Откъслечни картини се тресяха около нея като вибриращи парченца от пъзел.
— ЧУДОВИЩЕ! — изкряска някой. Невъзможно бе да се каже кой, но може би беше Бека.
— Летяща глава на чудовище! — извика някой.
— Вземете тялото й — прошепна глас на момче. — Не позволявайте на никого да го види. Ще ви чакам при колата на Клод.
— Били? Ти ли си? — опита Франки да попита, но ударите по главата и парещата болка във врата не й даваха възможност да говори.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
Алармата за чудовища се включи.
— Всички по масите!
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Вземете столовете!
— Горе! Горе!
— По-бързо!
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Сега, пищете!
— Аааааааааааааааааааааааааааааа!
— По-силно!
Облак воняща мъгла обви Франки и тя стисна очи, за да може да понесе болката. Докато потъваше в мрака, се запита какъв ли щеше да е светът, когато отново отвори очи.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
Стига да имаше следващ път, разбира се.
Двадесет и втора глава
„Монстър Хай“
Когато инцидентът се случи, Мелъди и Джаксън отдъхваха след танца в един самотен ъгъл на салона. Истерията от писъците, идващи от дансинга, не можа да я откъсне от комичните истории на Джаксън за шантавите му съседи, още повече че в края на всяка слагаше вместо точка, целувка на устните й. Едва когато писъците на Бека „Чудовище!“ стигнаха до тях, тя реши да провери какво се случва.
— Какво става? — попита тя един минаващ покрай тях ученик, маскиран като прилеп.
— Ами, както се целуваха, и главата на момичето падна! — извика той и изхвърча към изхода.
Джаксън се почеса по главата:
— Този чува ли се какви ги говори?
Мелъди се разсмя на безумието на историята:
— Сигурно е някой от специалните трикове на Уикс.