Би-бииииииит!
Едър и широкоплещест мъж, същинска канара, с провиснали дънки и яке без ръкави кимна вместо поздрав, докато вадеше от камиона лилавото канапе Calvin Klein.
— Спри да свириш, скъпи! Рано е — Глори закачливо шляпна съпруга си. — Съседите ще ни помислят за смахнати.
Ароматът на кафе и картонени чаши накара стомаха на Мелъди да се свие.
— Да, ш тига, татко — измънка Кандис, без да повдига глава от лъскавата си чанта Tory Burch. — Събуди единствения готин човек в Салем.
Бо откопча колана и се обърна към дъщеря си.
— И кой е той?
— Ааааз — Кандис се протегна, а Коко и Клои се издигнаха и потънаха в светлосивия й потник като шамандури в развълнувано море. Изглежда беше заспала върху свития си от гняв юмрук, защото на лицето й се бе отпечатало сърцето от новия пръстен, който най-добрата й приятелка със сълзи в очите й бе подарила на раздяла.
В стремежа си отчаяно да избяга от обвинителните стрели, с които Кандис неизбежно щеше да я обсипе, щом видеше отпечатъка на лицето си, Мелъди първа отвори вратата и стъпи на виещата се улица.
Дъждът бе спрял и слънцето се показа. Теменужено пурпурна светлина се стелеше наоколо като фин копринен шал, наметнат върху абажур, и хвърляше вълшебно сияние над Радклиф Уей, над просторните дворове и над къщите, построени в различен архитектурен стил. Все още неизсъхнала от дъжда и блещукаща, улицата миришеше на земя и мокра трева.
— Дишай дълбоко, Мели — Бо се тупна по гърдите и погледна към изпъстреното небе с благоговение.
— Дишам — Мелъди го прегърна през кръста и усети релефа на гладкия му корем. — Вече дишам по-леко — увери го тя, донякъде, за да покаже, че оценява саможертвата му, донякъде, защото това бе точно така. Сякаш огромна тежест бе паднала от гърдите й.
Бо почука по прозореца на жена си със златния пръстен, върху който бяха изписани инициалите му, и я подкани:
— Излез да усетиш аромата на въздуха!
Глори вдигна пръст нетърпеливо, а после кимна с глава към Кандис, която отново се бе затъжила по дома.
— Съжалявам — Мелъди отново прегърна баща си, но по-нежно отпреди, сякаш молеше за прошка.
— За какво? Та тук е страхотно! — той пое дълбоко въздух. — Семейството ни се нуждаеше от промяна. Няма какво повече да правим в Лос Анджелис. Време е за нещо ново. Животът е…
— По-добре да бях умряла! — изкрещя Кандис от джипа.
— Ето го и най-готиния човек в Салем! — измърмори Бо под нос.
Мелъди погледна нагоре към баща си. Очите им се срещнаха и двамата се разсмяха.
— Така, кой е готов за една бърза обиколка? — Глори отвори вратата, а връхчето на ботите й бавно и полека приближи тротоара, сякаш опитваше вода във вана.
Кандис скочи от задната седалка и извика:
— Който стигне пръв на горния етаж, получава голямата стая! — после се спусна към къщата. Краката й се движеха като ножици с изумителна скорост и дори тесните дънки Speedo, модерни и скъсани, не можеха да я спрат.
Мелъди погледна майка си въпросително.
— Обещах да й дам моя гащеризон Missoni, ако поне за днес спре да се оплаква — призна Глори, докато връзваше кестенявата си коса на красива опашка.
— С тези обещания до края на седмицата ще останеш само с един чорап — подхвърли Бо закачливо.
— Да, но пък спокойствието ще си струва — усмихна се Глори.
Мелъди се разсмя, а после и тя се завтече към къщата, макар да знаеше, че Кандис щеше да спечели голямата стая. Но тя не тичаше за това. Тичаше, защото след цели петнайсет години най-сетне можеше да тича.
Прехвърчайки покрай камионите, тя кимна на мъжете, които се превиваха под тежестта на канапето. После взе трите дървени стъпала наведнъж и се спря на вратата.
— Не може да бъде! — изпръхтя тя на прага. Просторната къща имаше същия приказен облик и отвътре — стените, стълбището, перилата, таванът, парапетът на горния етаж, всичко беше от дърво в мек оранжев цвят. Единствено каменното огнище и ореховият паркет правеха изключение. Беше толкова различно от онова, на което бе привикнала — те идваха от многоетажна сграда от бетон и стъкло, издигната в почит на свръхмодерната архитектура. Мелъди не можа да не се възхити на родителите си. Изцяло се бяха отдали на този нов начин на живот.