— Моля? — изражението й стана твърдо.
— Знам какво става, когато се поти. Знам в какво се превръща и знам защо.
Лешниковите очи на госпожа Джей добиха пресметлив вид. Като че ли не можеше да реши дали да смаже черепа на Мелъди с ръжена, или да си плюе на петите и да бяга.
— Как, как разбра?
— Той ми каза — излъга Мелъди. — Но не се тревожете. — Мелъди взе ръката й. Бе ледена. — Няма да кажа на никого. Тук съм да помогна. Ще го намеря.
— Мелъди, разбираш ли колко много рискуваме, ако това за Джаксън се разчуе? По-сложно е, отколкото си мислиш. По-сложно е, отколкото той си мисли. Много хора могат да пострадат.
— Имате думата ми. — Мелъди вдигна дясната си ръка, готова да се закълне. Но не защото бе влюбена в него, или пък защото целувките му събуждаха нещо вътре в нея също както шоколадов чийзкейк, а защото да намери Джаксън, означаваше да го спаси от другото му „аз“, което бе и най-големият й враг. Чудовището крадец на гаджета беше битката на Бека. И ако тя наистина вярваше, че „приятелите винаги са на първо място“, то тогава щеше да разбере.
Мелъди пресече тичешком тъмната улица, за да вземе колелото и фенер. Не можеше да помоли нито родителите си, нито Кандис да я закарат — това означаваше да загуби доверието на госпожа Джей. А това тя нито можеше, нито искаше да направи. Да открие Джаксън и да го доведе вкъщи, щеше да е първият й голям успех и той нямаше по никакъв начин да е свързан със симетрията, носовете или Кандис. Тази спасителна мисия щеше да покаже на Мелъди истинската й същност в противовес на онова, което Бо можеше да направи от нея.
— Как мина балът? — извика Глори от хола. Тя взе чашата с чай и влезе в кухнята.
— Добре — Мелъди я последва. — Имаме ли джобно фенерче?
Глори поклати глава:
— Сега използваме големи фенери. В гаража са в един пластмасов кош с надпис „Външно осветление“. Вътре трябва да има и свещи. Защо са ти?
— Исках да изляза малко на разходка. На танците беше задушно, а тук е толкова горещо.
— Мислиш ли, че е безопасно? — Глори завъртя морскосините си очи. — Чудовищата са на свобода. — Сложи чашата в мивката. — Можеш ли да си представиш? По новините само за това говореха. — Тя се засмя. — Животът в малкото градче е забавен. Докато не отидат на гости на старите ни съседи, тези хора тук никога няма да знаят какво значи истинско чудовище. Не съм ли права?
— Напълно — рече Мелъди нетърпеливо. — Добре, чао засега. Няма да закъснявам.
Глори прати една въздушна целувка на дъщеря си и се упъти към спалнята.
Мелъди се втурна към вратата. Нетърпелива да започне издирването, тя отвори рязко и се блъсна право в Бека.
— О, боже, ти какво правиш тук? Всичко наред ли е? Как е Брет?
Дали гласът издаваше вината й?
— Състоянието му е стабилно, но все още е в истерия и не може да говори.
Мелъди дръпна Бека и я прегърна. Бека не се възпротиви, но и не отвърна на прегръдката.
— Сигурно си много разтревожена.
— Така е — отвърна Бека. — А ти защо не си по улиците да търсиш чудовището?
— Всъщност тъкмо излизах — Мелъди беше горда, че не излъга.
— Добре — без помен от облекчение отвърна Бека. — Ето, дръж. — Тя подаде раницата на Мелъди. — Беше я оставила в колата на баща ми.
— О, благодаря ти. Нямаше нужда да ми я носиш още тази вечер — Мелъди се сви от неестествено високия си глас, в който се прокрадваха нотки вина.
— Нали знаеш правилото ми — усмихна се самодоволно Бека. — Първо са приятелите.
— Да, точно така — отвърна Мелъди.
— Първо са приятелите — тя пак се усмихна все така самодоволно.
Нещо се беше променило; не бе само ужасът да види приятеля си уж да целува чудовище, нито пък вината на Мелъди, че не се бе втурнала да преследва някакъв си специален ефект. Нещото не беше някъде отвън. Беше зад зелените очи на Бека.
— Забрави и това в колата — Бека подаде айфона на Мелъди, но щом Мелъди понечи да го вземе, Бека отдръпна ръката си и натисна два пъти екрана. — Виж на какво попаднах.
Клипът с Джаксън, който се превръща в Ди Джей Хайд, се завъртя.
Ди Джей Хайд, като в „Доктор Джекил и Мистър Хайд“. Точно като прадядо ми, който между другото е бил супершантав. Намерих на тавана вкъщи едни записки и по всичко личи, че в онези дни е правил някакви странни експерименти, и то върху себе си, като смесвал разни вещества! След като изпивал тоника, се превръщал в много жесток човек. Аз не съм по пиенето, но много обичам да танцувам.