Мелъди усети как стомахът й се свива. Устата й пресъхна. Дишането й стана тежко.
— Ровила си из нещата ми? — едва произнесе тя, като не можа да измисли какво друго да каже.
— Не аз, Хейли. Тя постави верността ти под съмнение.
„Защо не го изтрих?“ Мелъди усещаше как ударите на сърцето се забиват в мозъка й при мисълта за последствията върху Джаксън и майка му от разкритията на Бека. Бека вече не беше приятелката, която й издаваше тайната за страшните номера на Брет или предвидливо взимаше инхалатора й. Тя бе врагът, който имаше контрол върху ситуацията.
— Върни ми го — настоя Мелъди.
— Веднага, след като пратя клипа на пощата си — Бека докосна екрана и изчака потвърждението. — Готово. — Тя тръшна телефона в ледената длан на Мелъди.
— Това беше шега — опита Мелъди. — Правехме си филм. Като на Брет!
— Лъжеш! — Бека щракна с пръсти. Отстрани на верандата се появи Хейли. Вярната асистентка отвори зелената си бизнес чанта и извади договора на Мелъди. Онзи, според който тя никога нямаше да флитува с Брет Рединг, никога нямаше да излиза с Брет Рединг и никога нямаше да пропуска случай да опердаши всяко момиче, което излиза с Брет Рединг. Тя го накъса на дребни парченца и го пръсна по изтривалката с надпис „Не забравяй да си изтриеш обувките!“.
Болеше я повече, отколкото бе очаквала. Въпреки всичките им чудатости, Мелъди наистина харесваше Бека и Хейли. Нали бяха първите й истински приятелки.
— Бека, толкова…
Хейли извади нов документ.
— Като защитник на чудовища — рече тя грубо, — очевидно се движиш с тези типове и очевидно знаеш къде се намира.
— Бека, кълна се, не знам — отвърна Мелъди умоляващо. — Дори не вярвам, че това момиче съществува.
— Аз вярвам на очите си — Бека взе документа от Хейли и го подаде на Мелъди. — Имаш четирийсет и осем часа да я намериш. Ако не успееш, клипът ще изтече по всички медии, така че ще засенчи дори Парис Хилтън.
Хейли й подаде сребристочервената химикалка.
— Няма да го подпиша — Мелъди отстъпи назад.
— Тогава ще го разпространя още сега. Ти избираш.
Мелъди грабна химикалката и надраска името си върху листа.
— Датата — обади се Хейли.
Този път Мелъди натисна така силно, че проби листа. Хейли извади жълт хронометър и го нагласи.
Тик-так, тик-так, тик…
— Имаш четирийсет и седем часа. После ще дойдем за теб — предупреди я Бека.
Хейли вдигна куфарчето и двете момичета слязоха по стълбите към кадилака на господин Мадън.
Тик-так, тик-так, тик…
Потеглиха, оставяйки Мелъди насаме с открития изглед към къщата на Джаксън. Веселата фасада отвърна на погледа й с топлината на доверчиво кутре — кутре, което тя щеше да приспи.
Двадесет и пета глава
Шок
Франки бе заела свидетелското място. Беше положила клетва. Дошло бе времето да даде показания.
Какво от това, че беше такава знойна горещина? Какво от това, че гримът й се размазваше и зелената й кожа щеше да остане непокрита? Какво от това, че шевовете й стягаха непоносимо? Нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да очисти името си пред всички РАД и всички нормита, натъпкани в съдебната зала.
Щеше да се извини на родителите си, че не бе оправдала доверието им, че бе опетнила репутацията им пред другите РАД и не бе се вслушала в предупрежденията им. На Лала, Блу, Клаудин и Клео щеше да каже колко много държи на тяхното приятелство и как никога не бе възнамерявала да поставя живота им в опасност. На госпожа Джей щеше да каже колко много цени нейните напътствия. Щеше да се извини на Брет, че бе изгубила главата си, а на Бека — че бе целувала приятеля й. Щеше да благодари на Били, че спаси живота й, а на Клод, че я докара вкъщи. Щеше да им каже, че не заслужава втори шанс. Но ако й дадат все пак, никога вече нямаше да ги разочарова отново. Тогава щеше да отправи една последна молба към нормитата — да спрат да се страхуват от РАД; да позволят на баща й да сподели брилянтните си открития със света; да оценят неповторимостта на приятелите й, както и окосмяването им; да им позволят да излязат от затвора си и да живеят свободно…
Но когато дойде време да започне, ни дума не излезе от устата й. Скърцаше със зъби, пускаше искри и стенеше като зомби. Всеки опит да обясни поведението си се чуваше все по-силно. Жените и децата се разплакаха. Мъжете скочиха на пейките и започнаха да тропат с крака, за да я изплашат, но без успех. Нарастващото напрежение я караше да стене още по-силно, да скърца със зъби още по-яростно и да пуска по-ярки искри. Докато накрая подивялата тълпа връхлетя върху нея и започнаха да я разчленяват парче по парче. Зелени части от тялото й се подмятаха като салата. Болката бе така непоносима, че воят й разтърси стъклата и…