— Бомбичке! Отвори!
„Ди Джей се завърна!“
Мисълта да се направи на недостъпна и да му покаже, че продължава напред без него, мина през ума й. Момичетата по филмите правеха това непрестанно. Но тя, тя беше под домашен арест. Дори да продължи напред, по-далеч от кухнята надали щеше да стигне.
— Шшшшт — изсъска тя и бързо облече над грозния болничен халат онзи от черен сатен на Harajuku Lovers.
Франки отвори прозореца. Ди Джей бързо се провря вътре като пораснало куче през тесен процеп. Мрачният ден изведнъж грейна с неонова светлина във всички цветове на дъгата. Това беше малко необичайно: само допреди десет часа тя не искаше да чуе за друг, освен за Брет. Или може би и тогава е била привлечена от Ди Джей, но още не го е знаела.
— Какво стана с теб? Защо така отлетя изведнъж… — Франки спря, тъй като второ тяло се промуши през прозореца. То имаше лъскава черна коса, черни дрехи и съвършено прав нос. И шумно скочи в стаята.
— Шшшт — изсъска Франки отново.
— О, боже, съвсем истинска си — Мелъди бе обзета от страхопочитание. — Кожата ти наистина е зеле…
— Тя какво прави тук? — Франки се разкъсваше от ярост и объркване.
— Нямам никаква представа. — Ди Джей сложи пръст на слепоочието си, кръстоса очи и прошепна. — Мисля, че е обсебена от мен.
— Уха! — Мелъди влезе по-навътре. — Какво е това място? — посочи клетката до леглото на Франки. — Бляк, това плъхове ли са?
— Сериозно, кажи тя защо е тука? — сопна се Франки.
Ди Джей долепи устни до ухото й:
— Напоследък е навсякъде. Сори, обмислям да поискам ограничителна заповед.
Топлият дъх по врата й накара Франки да пусне искри и от двете ръце.
— Ех, това ми липсваше — Ди Джей я дръпна към себе си.
— Ами тази маса за какво е? И медните жици? И копчето високо напрежение? — Мелъди питаше с провиснало чене. — Какво е това място?
— Защо се държа така странно предния път? — попита Франки и го отблъсна от себе си, чакайки отговор отчаяно. — Защо просто се изпари? Защо…
— Ти какво? Да не си дъщерята на Франкенщайн, а? — Мелъди се засмя.
— Правнучката му, ако много искаш да знаеш — тросна се Франки. — И ако продължаваш да ме прекъсваш, ще те ударя с ток, както направих на първия учебен ден в стола.
— Това си била ти? — Мелъди се приближи. — Но тогава беше толкова…
Франки сложи ръце на кръста и се втренчи:
— Бяла?
Мелъди кимна. Франки се изсмя презрително:
— Тук хората не са толкова „зелени“, колкото се пишат.
— Мисля, че изглеждаш великолепно — Мелъди се приближи още и посегна към ръката на Франки. — Може ли?
Франки сви рамене, сякаш не я интересуваше.
— Щом искаш.
— Ще ме удариш ли пак с ток? — пошегува се Мелъди.
— Може би.
Със сериозни сиви очи Мелъди се вгледа в изражението на Франки, сякаш то можеше да разкрие истинските й намерения. Дали успя, или не, Мелъди все пак я докосна. Не се страхуваше да прокара ръка по шевовете на китката на Франки. А може би се страхуваше, но въпреки това го направи. Франки изпита уважение.
— Ти искаш ли да пипнеш моята кожа? — попита Мелъди, сякаш и тя беше чудовище.
Франки кимна.
— Като моята е, но е по-студена.
— А, да — Мелъди вдигна очи. — Винаги ми е студено.
— Така ли? На мен пък винаги ми е топло. Може би е от зареждането и другите работи.
— Ей, чакай — Мелъди килна глава на една страна. — Значи наистина се зареждаш? Как става?
— Ехо — Ди Джей посочи към лицето си. — В стаята има и момче, и то хубаво!
Мелъди се засмя. Франки изглеждаше унесена.
Навън пълзящата утринна светлина започна да придава блясък на млечното покритие на стъклото. Но още не бе възможно да се различат ясно очертанията. Калейдоскопът от неясни форми и сенки пред очите на Франки бе предупреждение. Часовете за посещение бяха на привършване.
— Та какво стана с теб? — попита тя Ди Джей, връщайки се към делата на деня. — Защо се направи, че не ме познаваш и избяга?
— Може би аз мога да обясня — помаха неловко Мелъди, отново в ролята на натрапника.
— Точно като истински натрапник… — измърмори Ди Джей. — Има обяснение за всичко.