— Супер! — измънка Мелъди, като се стараеше да прикрие нотките на завист в гласа си. — Хей, искаш ли да се разходим в града и да си вземем нещо за хапване? Умирам от глад.
— Само след като си признаеш, че стаята ми е страхотна, а ти умираш от яд! — Кандис скръсти ръце върху Коко и Клои.
— Как ли пък не!
Кандис се извърна към прозореца в знак на протест:
— Ами сега? — и тя духна по стъклото и нарисува с пръста си сърце.
Мелъди отвърна предпазливо:
— Това да не е капан?
— Ще ти се — отвърна Кандис, докато изучаваше голото до кръста момче в градината отсреща.
Той поливаше жълтите рози пред бялата вила и държеше маркуча, като че ли беше меч. Мускулите на гърба му се издуваха всеки път, когато замахваше, сякаш за да нанесе удар. Износените му дънки се бяха свлекли и откриваха ластика на раирани боксери.
— Как мислиш, дали това е градинарят, или пък живее там? — обади се Мелъди.
— Не е градинарят — отвърна Кандис уверено. — Ако беше той, щеше да има тен. Завържи ме.
— А?
Като се извърна, Мелъди видя сестра си изтупана в гащеризон Missoni на лилави, черни и сребристи зигзагообразни шарки, с презрамки зад врата й.
— Откъде го изрови това? — Мелъди върза безупречна фльонга на врата й. — Кашоните с дрехите са още в камиона.
— Знаех, че мама ще ми го подари, ако продължа да се оплаквам, затова преди да тръгнем, тайно го мушнах в чантата си.
— Значи това в колата е било само театър? — сърцето на Мелъди заблъска в гърдите й.
— До голяма степен — Кандис сви рамене с безразличие. — Ще си намеря приятели, където и да отида. Освен това тази година трябва да изкарам висок успех, ако искам да ме приемат в добър колеж, а всички знаем, че това няма как да стане в Калифорния.
Мелъди не беше съвсем сигурна как да реагира: дали да прегърне сестра си, или да я цапардоса. Но не можа да направи нито едното.
Кандис вече бе успяла да нахлузи чифт сандали на Глори с висока сребриста платформа и да притича обратно до прозореца.
— Така, готова ли си да се запознаеш със съседа?
— Кандис, недей! — призова я Мелъди, но сестра й вече се бореше с желязната дръжка. Да се опиташ да обуздаеш Кандис, беше също толкова безполезно, колкото и да спреш увеселително влакче, като махаш с ръце във въздуха насреща му.
— Ей, красавецо! — Кандис извика през прозореца, а после клекна и се скри.
Момчето се обърна и като засенчи очите си от слънцето с ръка, погледна нагоре. Кандис надигна глава и надникна.
— Не, не. Не става! — измърмори тя. — Твърде малък. Четири очи. Без загар. Твой е, ако го искаш.
На Мелъди й се прииска да изкрещи „Няма нужда да ми казваш кого мога или не мога да имам!“, но голото до кръста момче, с очила с черни рамки и гъста чорлава кафява коса се взираше в нея. Всичко, което можеше да направи, бе и тя да се взира в него и да се пита какъв ли бе цветът на очите му.
Той й помаха свенливо, но Мелъди стоеше като препарирана. Тъкмо така можеше да си помисли, че е една от онези картонени фигури в естествен ръст, дето стоят във фоайетата на киносалоните, а не стеснително момиче, на което му идваше да изрита едно хубаво сестра си по дупето.
— Ох! — нададе вой Кандис и се хвана за дупето.
Мелъди се отдръпна от прозореца и прошепна ядно:
— Не мога да повярвам, че го направи.
— Ти пък все едно щеше да направиш нещо — синьо-зелените очи на Кандис се разшириха от съзнанието за собствената й правота.
— Че защо трябва да правя нещо? Аз дори не го познавам! — Мелъди се облегна на неравната дървена стена и отпусна глава в ръцете си.
— Е, и?
— Е, и! Писна ми хората да ме взимат за някой мутант. Знам, че ти това не го разбираш, но…
— Хайде, стига с това! Вече не си Камилъди. Сега си красиво момиче и можеш да имаш красиви момчета с тен и добро зрение, а не някакви си задръстени поливачи на цветя! — Тя затвори прозореца. — Никога ли не ти се е искало да използваш устните си и за друго, освен като предпазен щит за зъбния фурнир?
Мелъди усети познато смъдене в очите. Гърлото й пресъхна. Устата й потръпна. Очите й пламнаха. И тогава, тогава сълзите бликнаха като малки солени гейзери. Ядосваше се, задето Кандис смяташе, че никога не бе целувала момче. Но как да убеди едно седемнайсетгодишно момиче с по-добър улов и от най-опитния рибар на шарани, че Ранди, касиерът от Starbucks (известен още като Старпъпкис заради белезите от пъпки по лицето му) целуваше просто вълшебно? Нямаше как.