— Не мога — казвам. — Бай Михаил ми заръча да чакам тук.
— Иди тогаз да си въжеш конете в дама и спи при тях.
— Не — казвам, — оттука не мърдам!
Казака се разсърди.
— Хлапе! — кай. — Да не гълчиш много, че сега те хвърлям от стълбите!
Поскарахме се както трябва. После се разбрахме, отидох, настаних конете в дама, пък аз се върнах пак във воденицата. По едно време се огледах — вътре студено, голо, из кьошетата увиснали паежени, въртят се колелата със зъби, вън крилата плющят, цялата вятърница се тресе и се пука. Няма огнище, няма огън — само едно пръстено мангалче с малко жарава.
— Дядо Глигоре — рекъх, — как живееш тука? Стутено.
— Студено зер.
— И страшно.
— Страшно зер.
И от дума на дума ето що ми разправи той:
— Понякога — кай — нощно време стоя до мангала, понагрея се и задрямам. Гледам: дохожда отпреде ми животинче като маймунка, с черни очи като трънки и ме гледа. Аз тъкмо река да замахна да го ударя, то подскочи и се изгуби. Не знам какво нещо ще е туй.
— Че какво може да бъде? — попита Рафаил.
— Не знам. Тъй ми го разправи.
Стана късно. Разбра Казака, че аз няма да се отделя нито на крачка от воденицата, и ми каза:
— Аз те виждам тебе, че няма да отидеш да спиш при конете, ами ей там между чувалите има място, иди легни. И завий се през очи с кожуха, че ако доде маймунката, да не се уплашиш.
Легнах си аз. Завих се хубаво с кожуха си. И не че ме беше страх — млад и силен бях, какво ще ме е страх, — но си помислих каква ще е таз живина, после, както бях уморен, заспал съм, без да усетя. Колко време съм спал, не знам. По едно време се събуждам. Гледам: нито светло, нито тъмно, едни големи колелета се въртят, едни въжя висят и гърми… Де съм, не мога да разбера. И едни очи ме гледат, черни като трънки, светли. „Ха сега де!“ — думам си и скачам. Какво да видя? Очи ме гледали наистина, но те не били толкоз близо. Едно момиче, тънко, високо, с две дебели плитки на плещите си, работеше около камъка. Гледах я как посяга ту за туй, ту за онуй, как снагата й се огъва и вие като фиданка. Погледна към мене и се засмя: лицето й бе възчервено, пълничко, веждите й като изписани, очите й черни, светят — същите очи, които бях видял още докато бях сънен.
— Събуди ли се? — каза. — Добре, че се събуди. Стига са ти стърчали краката като на умрял. Хайде, ела да помагаш, че твойто брашно се мели.
Отидох към камъка. По-настрана, завит с кожуха си, хъркаше Казака. До него имаше празни сахани, трохи, оглозгани кокали и едно черно шише, търкулнато на земята.
— Какво го гледаш? — рече момичето. — Дядо няма да стане скоро. Я ела дръж и разтваряй чувала да го напълним, че в сандъка вече няма място.
Аз и когато Авджи Михаил ми заповядваше, пак се поопъвах, а сега слушах каквото ми кажеше тя, отивах, дето ме бутнеше като овца. За приказки не ме биваше, само гледах как ме стрелят очите й, черни, все засмени. И усетих как ходят под кожата ми сладки тръпки.
Изгребахме сандъка и напълнихме чувала.
— Сега да сипем зърна в коша — рече тя. — Вземи чувала зад гърба си!
И аз го взех, препълнен чувал, дето двама души мъчно ще го дигнат. Турих го на гърба си. Трябваше да се покача по една стълбичка — покачих се. Трябваше да ми каже как да се обърна и де да го изсипя, а тя — мълчи. Чакам, чувалът ще ме смаже, краката ми се разтреперили, ще ми се скъсат жилите — тя мълчи. Най-после каза ми де да го изсипя и ми олекна. Гледам я — смее се.
— Добре — похвали ме тя. — Сега вземи гребача и като направи брашното връх в сандъка, ти го уравнявай.
Взех гребача и уравнявам брашното. Имах навик тогаз, като се залисам в една работа, отварям си, без да ща, устата и зяпам.
— Ей, затвори си устата, ще глътнеш воденицата! — каза ми тя.
Аз си затварям устата, но след малко се забравям и пак зяпна. Тя грабна тогаз един кривач брашно и — право в устата ми. Знаях, че се шегува, ама като взех да дъвча тесто, доядя ме и я хванах за ръцете. Помня, че ръцете й бяха корави и й счупих една гривна. Рекох, че ще вика, но не каза нищо. Смееше се.
Казака отведнъж се размърда и аз избягах, легнах си пак между чувалите и метнах кожуха през очите си. Чух, че момичето събра саханите и си отиде. Около камъка работеше и кашлеше Казака. Развиделяваше се и аз станах.
— Как си, юначе, как спа? — викна ми Казака.
— Лошо — рекох. — Не знам какво ми стана насъне, като че нещо ме души, искам да викам — не мога, искам да мръдна — не мога. Какво беше туй нещо, не знам.
— Туй е ар-басан — рече Казака и ме погледна тъй, като че ме съжали. — Мора̀ е туй, тъй се казва. Трябва маймунката да е дошла и е седнала на гърдите ти. Тя твойта болест не е дип добра, ама ти да си жив.