П. Г. Удхаус
Моралният кодекс на Мълинърови
Нашата отбрана групичка сериозни умове в бара на „Въдичарски отдих“ обсъждаше нашумял съдебен казус за нарушено обещание за женитба, на който ежедневниците посвещаваха напоследък доста място. Едно Уиски с лимон повдигна въпроса как го правят тези мъже.
— Абе как им ги съобщават тези работи на момичетата? — попита той. — За това, ако ме питате, е нужна лъвска храброст. Аз самият бях голям смелчага на времето, но ако ми кажехте да захвърля като износена ръкавица скъпата ми съпруга — тогава госпожица Бутъл от Източен Балъм — много бих се замислил. А тук чета, че тия работи ставали всеки божи ден. Просто да се не начудиш.
Една замислена Голяма халба изрази становището, че в днешно време телефонът бил крайно полезен в подобни случаи. А Джинът в ъгъла изказа предпочитание към — както го нарече той — изпитания стар номер с фалшивата брада.
— Тя решава проблема от раз — увери ни той. — Купувате брада, лепвате си я, написвате писмо на момичето и дим да ви няма в Австралия.
Тъмната бира заяви, че това било недостойно за един англичанин. Джинът не се даде — не е вярно, много си е даже достойно. Халбата тъмна се обърна към господин Мълинър с молба да се произнесе по въпроса.
Господин Мълинър се усмихна снизходително.
— В моя случай, а същото се отнася и за всеки мъж от рода Мълинър — рече той и отпи от топлия скоч с лимон, — въпросът за прекратяването на годежа изобщо не би възникнал. Ние може да не сме прави, може да се придържаме по един безразсъдно старомоден начин към семейната чест, но моралният кодекс на Мълинърови повелява годежът да не се разваля от мъжката половина на договорените страни. Когато един Мълинър се обрече на брак, той си остава обречен. Именно тази безукорна рицарщина, предавана от поколение на поколение, усложни до голяма степен живота на моя племенник Арчибалд, когато той реши да се освободи от честната дума, дадена на Орелия Камърлей.
Ние бяхме потресени.
— Арчибалд? — извикахме в хор. — Племенникът ви Арчибалд? Онзи, дето така удачно имитира кудкудякаща кокошка? Но нали твърдяхте, че обожавал това момиче до дъното на душата си?
— Точно така.
— Защо тогава му е дотрябвало да разваля годежа?
— Едва ли е нужно да подчертавам, че подбудите му, както може да се очаква от всеки мой племенник, бяха изключително достойни за уважение и крайно алтруистични. Той беше убеден, че действа изцяло в интерес на Орелия. Но може би желаете да чуете цялата история?
Вие току-що споменахте, че племенникът ми Арчибалд обожаваше Орелия Камърлей до дъното на душата си, и държа да подчертая, че той я обожаваше точно дотам. Дори случайната й дума бе закон за него. Една нейна усмивка — и той цял ден беше щастлив. Ще разберете докъде стигаха чувствата му, като ви кажа, че не веднъж, а цели три пъти изпраща личния си прислужник Медоуз в Хайд Парк с инструкцията да издълбае на първото срещнато дърво неговите, на Арчибалд, инициали, преплетени с тези на госпожица Камърлей. Ето защо бе потресен до мозъка на костите си, когато шест седмици след годежа усети несъмнен хлад в държането й към него.
Временни и преходни изяви на хлад от страна на обожавания обект не са, разбира се, уникално явление. Момичетата се заледяват чисто и просто за да си позволят разкоша след това да се разтопят. Но случаят, за който става дума, съвсем не беше такъв. Той несъмнено носеше белезите на искреността. Арчибалд, да речем, ще я нарече своя пътеводна звездичка, а тя ще отвърне „ъхъ“. Той ще я попита дали обича своя мъничък Арчибалд, а тя ще смотолеви едно: „ами да“. Той ще й описва с пламенни краски наближаващия сватбен ден, а тя ще го попита дали е чел напоследък нещо интересно. Дреболии, ще кажете вие… Нищо, за което да се залови човек… Съгласен съм. Но все пак, като събрал две и две и претеглил всички доказателства, Арчибалд Мълинър стигнал до извода, че поради неизвестни тайнствени причини неговата Орелия е отписала кандидатурата му. Така че, като всеки млад мъж, чието сърце се облива в кърви, той се запътил за съвет при майка си.
След овдовяването си лейди Мълинър се заселила недалеч от ботаническата градина. Двете с Орелия много се били сприятелили и на Арчибалд му хрумнало, че не е изключено по време на сърдечните им общувания момичето да е изтървало някоя забележка, която да му послужи като ключ към мистерията. Във всеки случай нищо не пречело да навести родителката си и да попита, така че натиснал газта на двуместната си кола и не след дълго вече прекосявал малката градинка, на път за слънчевата стая, където майка му обичала да прекарва следобедите си. И тъкмо да прекрачи прага, на отворената врата с бодро синовно „здрасти!“ на уста, когато неочаквана гледка го втрещила, ченето му увиснало, а пенснето му изхвръкнало под напора на силни чувства.