Той млъкнал и отпил от портвайна. Докато вършел това, предвидливо мръднал стола си назад, за да е подготвен, в случай че събитията му препоръчат да се свлече на четири крака под масата и оттам да се защитава със зъби и нокти. На един възпълен бивш колониален губернатор, преценил той, никак няма да му е лесно да докопа някого, който се е свил на топка под масата.
Тъкмо взел това решение и се чул гласът на лейди Камърлей.
— Благодаря ти, Арчибалд! — В гласа й трептели сълзи на признателност. — Крайно време беше някой безстрашен герой да се появи отнякъде и да направи това изказване. Ти ми взе от устата думите, които дълги години ми се е искало да произнеса. Ако беше успял да разкаже историята, щях да я чуя за сто двадесет и седми път в живота си.
Очите на Орелия светели като звезди.
— А аз съм я слушала четирийсет и три пъти — допълнила тя.
Някъде изотзад се дочуло деликатно изкашляне.
— Аз пък — обадил се Багшот — съм я чул осемдесет и шест пъти. Мога ли да си позволя да дам своя скромен дял към благодарностите, отправени към господин Мълинър за твърдото становище, което зае? Понякога съм склонен да мисля, че джентълмените изобщо не си дават сметка колко е потискащо за един иконом да изслушва след вечеря техните истории. Официалното му положение с гръб към бюфета изключва категорично възможността за бягство, което прави живота на иконома много, много тежък. Благодаря ви, господин Мълинър.
— Няма за какво.
— Благодаря ти, Арчибалд — повторила лейди Камърлей.
— Но, моля ви…
— Благодаря ти, мили — присъединила се и Орелия.
— За мен беше удоволствие.
— Виждаш ли сега, татко — продължила Орелия — защо всички в клуба ти странят от теб.
Бившият губернатор подскочил.
— Никой не страни от мен в клуба!
— Отбягват те! Цял Лондон го знае!
— Абе знаеш ли, дявол да го вземе, сега като ми го каза, взе да ми се струва, че си права — замислено произнесъл сър Ракшо. — Май наистина ме отбягват в клуба. Всичко ми стана ясно. Започнал съм да дегенерирам до състояние на клубна напаст. И очите ми се отвориха благодарение на безстрашното откровение на този прекрасен младеж. Отново прогледнах. Багшот, напълни чашите! Скъпа, имаш ли си портвайн в чашата? А ти, Орелия? Поверявам на твоите грижи бъдещия си зет Арчибалд Мълинър, който тази вечер ми направи безценна услуга и аз просто не знам как да му се отблагодаря. Може би двамата желаете да се поразходите из площада? Както той така мъдро отбеляза преди малко, тази вечер има пълнолуние.
Вън на огрения от луната площад Орелия се разсипала в извинения и признателност.
— Ах, Арчибалд! — възкликнала тя, като му стиснала любвеобилно ръката. — Ако знаеш колко ужасно се чувствам! Не може да не си забелязал, че напоследък се държах тъй хладно. И то само защото ти така се стелеше пред татко! Признавам естествено, че той дъвче гвоздеи и гълта натрошени бутилки, но направо ми се повдигаше, като те гледах как му се мазнеше. Ти беше за мен супермен, а ето че през последните дни в душата ми се прокрадна сянката на съмнението. Излиза обаче, че през цялото време си дебнел подходящ момент, за да го срежеш. Ти си най-вълшебният мъж на този свят, любов моя!
Е, разбира се, Арчибалд промърморил полагаемото се „но моля те, какво толкова“, ала гласът му звучал глухо и безжизнено. Ужасната ирония на положението му тегнела като планина на плещите. Ето го — обожаван от това чудесно момиче, а най-обикновеното приличие му забранявало да се ожени за него. Не ви трябва френски роман.
— Утре — продължила Орелия — ще ме заведеш в „Савой“ да отпразнуваме случая.
— Дадено — разсеяно се съгласил Арчибалд.
Защото се питал къде ли е най-близката театрална агенция.
В единайсет и половина часа на другата сутрин племенникът ми неохотно се изкачвал по тъмната стълба, водеща към кантората на Айзъдор Маккалъм, прочутия театрален агент, който е обещал на повече хора да им пише, щом се появи подходяща роля, от всеки друг негов колега в Лондон. Настроението на Арчибалд било хамлетовско — колебливо и нерешително. Разумът му подсказвал, че е длъжен да го направи, но — както възразил той на разума си — никой не можел да го принуди да харесва това, което вършел.
Затова се колебаел. И както се колебаел, отгоре се чуло трясване на врата и шум от тичащи крака. Секунда по-късно неизвестно пълно тяло връхлетяло отгоре му със страховита сила и преплетен в него като неразделно цяло, той се озовал отново на най-долната площадка. Чак когато крехката външна врата не издържала на комбинираното им тегло и Арчибалд засъбирал органите си от тротоара, той установил, че причината за цялата тази шумна активност била закръглена млада дама с оксиженирана коса и яркорозова рокля.