Тя постояла известно време с изплезен език, след което проговорила:
— Да не би да те блъснах, миличко? Много се извинявам.
— Няма нищо — галантно отвърнал Арчибалд и наместил с дясната си ръка едно поизкривено ребро.
— Просто не гледах къде стъпвам.
— Нищо, нищо.
— Кой гледа къде стъпва, когато го е оскърбило едно влечуго! — продължила възмутената млада дама.
Арчибалд зацъкал съчувствено с език.
— Нима ви е оскърбило някое влечуго?
— Оскърби ме я!
— Такива са влечугите — философски заключил моят племенник.
Но неговото толерантно отношение не допаднало на събеседницата му.
— А, не! Докато имам сили в себе си, няма да го допусна! Чувай! Да ти кажа ли какво ми рече онзи горе? Била съм прекалено дебела, за да играя главни роли във второразредни градове! — Тя подсмръкнала огорчено. — Че кой е прекалено дебел за второразредните градове? Такова нещо е просто изключено! Те там държат героините да са дебели. Само тогава са убедени, че са получила, каквото трябва срещу парите си. „Тази закръглена красавица“ — „Лестър Аргъс“.
— Извинете?
— Цитирах писаното за мен в „Лестър Аргъс“. За моята Джералдин в „Погубен живот“.
Интелектуалните възможности на Арчибалд или поне онези, с които разполагал, взели да се възвръщат.
— Да не би да играете героини в мелодрами? — възкликнал той.
— Дали играя героини в мелодрами? — откликнала тя като ехо. — Дали играя героини в мелодрами? Дали играя героини в мелодрами? Ами че…
За Арчибалд не останало капка съмнение, че тя играела героини в мелодрами.
— Вижте — започнал той. — Какво ще кажете да влезем в най-близкото заведение и да ви почерпя чаша портвайн? Имам да ви направя едно делово предложение.
Тя го изгледала с подозрение.
— Делово ли, каза?
— Делово.
— А няма ли да се опиташ да ме обсипеш със скъпоценности?
— Ни най-малко.
— Тогава може — облекчено въздъхнала тя. — Нямаш представа колко трябва да внимава в днешно време едно момиче. Колко мъже в градчета като Хъдърсфилд са ми предлагали разкоша на безчестието само задето съм приела да ме почерпят кифла и чаша какао.
— Да не са били аристократи? — поинтересувал се Арчибалд, който се бил наслушал за моралната разюзданост на тази класа.
— Да — отвърнала събеседничката му. — Преоблечени.
И, потънали в подобни приятни приказки, те стигнали вратата на най-близкото заведение.
Слабо, или по-точно казано, никак не съм запознат с дамите, които играят във второразредни градове героини от мелодрами (продължи господин Мълинър). Затова не съм в състояние да преценя дали госпожица Ивон Малтравърс — това било името върху професионалната визитна картичка, която дамата връчила на племенника ми — е била надарена и дали в онези кръгове интелигентност като нейната е правило или пък средно ниво. Достатъчно е да спомена, че тя не само схванала светкавично сценария, но и не намерила в него нищо озадачаващо. И Арчибалд, който се бил подготвил за дълги и мъчителни обяснения, бил очарован от бързата й схватливост.
— Значи, ви е ясно положението? Разбирате какво се опитвам да кажа? Нахълтвате довечера в „Савой“ и изигравате ролята на измамена девойка.
Госпожица Малтравърс се изкашляла укорително.
— Не измамена, миличко. Винаги съм била привърженичка на чистото изкуство и няма да му изневеря. В смисъл, че героините ми са чисти и неопетнени. Изглежда, не четеш „Бексхил Газет“. „Тя е олицетворение на самата чистота“ — писаха за мен. Това подчертавах известно време и в професионалните си биографии, когато играех Мъртъл в „Пръстът на съдбата“. Затова, ако ми позволиш да внеса една поправка — защото всички ние се трудим за благото на представлението, — ще бъда неопетнена девойка, която ще иска да те съди за нарушено обещание за женитба.
— Това нали ще свърши същата работа?
— По-добра! — твърдо настояла госпожица Малтравърс. — Наш дълг е в тези безнравствени следвоенни времена да се захванем за плуга и ралото и да потушим пламъците на надигащия се прилив от нездравословна двусмисленост.
— И аз това казвам — съгласил се Арчибалд. — Значи, всичко е наред. Ще ви чакам в „Савой“ в девет и четвърт. Вие ще влезете…
— Аз ще се появя! — поправила го госпожица Малтравърс.
— Точно така.
— Отляво. Винаги се появявам отляво. Това подчертава по-добрия ми профил.
— И ще ме обвините, че съм се подиграл с чувствата ви…
— По един вероломен начин — додала тя.
— По най-вероломен начин в… къде ще е?
— Мидълсбро — категорично отсякла актрисата. — И сега ще ти обясня защо. С моите чувства наистина се подиграха веднъж в Мидълсбро, така че ще съумея да придам правдивост и образност на картината, като си спомням за Бъртрам. Той така се казваше — Бъртрам Лашингтън. Но го метнах през коляното си и така го напердаших!
— Довечера няма да е необходимо — побързал да се застрахова Арчибалд. — Разбира се, не бих искал да се меся в концепцията ви или както там го наричате…
— Но аз така виждам ролята!
— Официалните панталони са много тънки, нали разбирате.
— Е, добре тогава — примирила се тя със съжаление. — Както желаете. Орязваме действието, оставяме само репликите.
— Много ви благодаря.
— И знаете ли кое страшно ще ми помогне? — оживила се госпожица Малтравърс. — Сцената си прилича като две капки вода с големия ми хит във второ действие на „Забравената любима“, само че там беше при самия олтар. Дали няма да се съгласите да отложим представлението, докато набавя олтарен реквизит?
— Не, благодаря, предпочитам да свършим набързо още тази вечер.
— Както желаете. Някои реплики ще отпаднат при това положение, но повечето пасват. Нали няма да протестирате, ако ви нарека безсърдечно псе, което трябва да се черви при мисълта, че петни великото име на своите английски прадеди?
— Ни най-малко.
— Значи, решено. Девет и четвърт.
— На минутата! — уточнил Арчибалд.