— Да изкупи вината си? — възкликна той. — Ама че глупост! След двеста години вие ще благодарите на колене на Сидни Хаверкамп!
Шпицлер го погледна спокойно и произнесе:
— Хаверкамп извърши най-голямото престъпление в човешката история.
— Историята свърши. Сега ние ще я надживеем!
— А защо, млади приятелю, вие защитавате доктор Хаверкамп? Та нали тъкмо по негова вина вашата страна е в развалини. Същото стана и при нас в Европа, но ние полека излизаме от кризата, а вашата бедна Америка представлява една сбирщина, биеща се за всяка доза чудодеен препарат.
— Мери си приказките, приятел! — ревна Рокфелер. — На велики се правите, а?
— Не искам да дискутирам с вас по тази тема. При вас видях достатъчно ужаси. Страхувам се, че вие ще се избиете взаимно, но няма да поемете ръката, която ние ви подаваме за помощ.
Рокфелер седна зад бюрото си и яростно сви юмруци.
— Ето какво сте били замислили значи! Искате всички да измрем, за да заграбите целия континент, нали? Няма да ви мине номерът! Помнете, че един американски боец може да тръшне цял взвод от вашите безгръбначни евроморалисти! Ех, не трябваше навремето да ви освобождаваме от немските нацисти!
— Немците отдавна вече не са нацисти.
— А ти си ми ясен. Нацистка свиня!
Снифи беше много доволен от този нов ход на събитията.
— Тия яйцеглавци може и да са изпързаляли Университетската лига, но истинските мъже от Търговската палата никога няма да им се вържат! — възкликна той. — Не позволявайте на тези сиренари да ви водят за носа, генерале!
Шпицлер накрая взе да нервничи.
— Ние не сме въоръжени — каза той и за доказателство протегна напред ръце. — Ние наистина искаме да намерим общ език не само с вас, но и с другите въоръжени групи в Америка, но само за ваше собствено благо! Моралният куршум ще донесе мир за всички. Той ще спаси човечеството!
— Американците ще минат и без вашия морален куршум! — изрева разярен Рокфелер. — Форбс, вържи тези говеда и ги хвърли в мазето.
— Йес, сър! — с явно удоволствие извика Форбс.
— Не вършете глупости, генерале — посъветва го Шпицлер. — И да ни плените, нищо няма да постигнете.
— Вие ще бъдете заложници — обясни Рокфелер. — Само така може да се разговаря с вас. Морален куршум, разбираш ли!
Форбс стана и тръгна към европейците. Шпицлер замръзна на място, както си беше с разперени ръце. Андолини бързо стисна видеокамерата си.
Избухна непоносимо ярка бяла светлина.
— Нищо не виждам! — завика Рокфелер. — Говедата ме ослепиха!
В стаята се чу трясък от падане на мебели и сподавени ругатни.
— Шефе, аз съм на вратата! — много ясно викна изведнъж Форбс. — Няма да избягат проклетите европейци!
— Браво, Форбс! Отлично!
— Благодаря, шефе. Но все още не виждам нищо.
— Аз също — сподели Снифи.
Наистина всичко беше потопено в пурпурна мъгла. Снифи тръгна пипнешком към средата на стаята — или поне така си мислеше. Накрая кракът му ритна нещо метално.
Той се наведе и извади от сандъка картечницата. За щастие пълнителят вече беше поставен. Мощното оръжие му придаде сила и увереност.
— Наистина, шефе — каза Снифи, — не тежи чак толкова. А как се стреля с нея?
— Не се горещи, Сниф — спря го Рокфелер. — Ние дори не сме сигурни дали европейските говеда са още в стаята.
— Тук са, усещам — викна Снифи. — Чувам дишането им. Ще стрелям по слух.
— Снифи, сине, ти никога не си бил точен стрелец. И едва ли разбираш каква страшна играчка държиш в ръце.
— Спокойно, шефе. Вече намерих спусъка. — Снифи отстъпи крачка назад, вдигна цевта на картечницата и повиши глас: — Ей вие, двамата! Предайте се или ще ви надупча като сирене! — Той се изхили. — Като любимото ви швейцарско сирене!
Отговор не последва.
— Нали знаете за какво говоря?
Мълчание.
— Шефе? — обади се Форбс. Той се оказа много по-близо, отколкото предполагаше Снифи, и отляво, а не отдясно. — Аз блокирах тази врата, но не съм сигурен дали тя е за навън или за съседния кабинет! Да не са избягали вече европейците?
— Може би. Във всеки случай няма да докопат картечницата — съобщи Снифи. — За да не я докопат, аз я докопах пръв. Нали разбирате?
— Отлично измислено, Сниф — похвали го Рокфелер. — Ти винаги бързо загряваш.
Снифи напрегнато мислеше. Можеше да повика помощ, но докато дотърчи охраната, Шпицлер почти сигурно ще успее да му вземе картечницата.
— Шефе, знаеш ли какво се сетих? — извика Снифи. — Докато ние сме ослепени, те могат лесно да се прокраднат към мен, да ми вземат картечницата, да ни довършат, а после да с нейна помощ си пробият път навън!