Проклетите жълти листовки се търкаляха навсякъде. С голямо усилие Снифи си самозаповяда да не им обръща внимание; после продължи покрай ливадата, оградена с бодлива тел, към бетонния лагер на Лигата и махна с ръка на часовите, стърчащи зад чувалите с пясък до портата. Охраната без въпроси пусна безобидното момче в лагера. Снифи продължи по улица Пулен, после слезе от велосипеда и го скри в храстите до насипа. Нататък беше бежанският лагер — изоставено футболно игрище, осеяно с колиби и избелели палатки. Снифи мина покрай игрището и се озова на територията на болницата на Червения кръст. След десетина минути откри в една от палатките доктор Сесилия Ръсел, известна в целия окръг с това, че въпреки забраната на шефа на Лигата, охраняваща болницата, лекуваше безплатно абсолютно всички. Сесилия седеше до груба дървена маса и закусваше; закуската беше мизерна — шепа варен кафяв ориз.
— Здравей, Сесилия! — възкликна Снифи.
Тя го изгледа мрачно и отсече:
— Сто пъти съм ти казала да ме наричаш доктор Ръсел.
Косата й бе загубила блясъка си, рамките на очилата се държаха на някаква жица и на парче бинт; бялата престилка бе опетнена с кръв от много операции. За кой ли път Снифи помисли, че когато беше на трийсет и пет, тя изглеждаше много по-атрактивна, отколкото сега, когато стана двайсетгодишна.
— Защо се ядосваш, Сесилия?
— Върви си, Сидни.
Снифи подозрително се огледа и като се убеди, че никой не я е чул, изсъска:
— Не ме наричай така!
— И кой от нас се ядосва?
— Донесох ти пилешки дробчета. За теб или за дечицата на бежанците… Сама решавай.
Снифи остави кутията на масата и седна до Сесилия на градинската пейка, довлечена в палатката.
— Защо ги донесе?
— Дробчетата са полезни за теб. Съдържат маса желязо, а на теб не ти достигат червени кръвни телца.
— Подмазваш се значи?
— Може би, може би, любов моя.
— Пак говориш глупости.
— Просто ми се прииска да направя нещо за теб, Сесилия. Не знам защо. Аз карам на принципа „Живей и се радвай на живота“.
— Значи не мислиш за бъдещето.
— Че какво да мисля за бъдещето. Нали сме безсмъртни.
— Нима?
— Разбира се. През последните години не само не сме остарели, но и се подмладихме.
— Никога няма да разбера мислите на човек, желаещ вечно да остане дванадесетгодишен.
— Презастраховането никога не вреди. Избрах толкова млада възраст за резерв. Никой не знае как ще вървят доставките на подмладител.
— А не ти ли се ще да достигнеш полова зрелост все пак?
Снифи успя да запази хладнокръвие.
— Сексуалните въпроси не ме вълнуват.
Доктор Ръсел замря, втренчена в чинията, после извади от ориза нещо с лъжицата и с гнуслив израз го хвърли настрани. Явно беше влязла хлебарка. Снифи извади от джоба листовката, разгъна я и я постави на масата пред Сесилия.
— Сесилия, какво мислиш за хеликоптера, който летя днес?
— А защо да мисля за него?
— Изглежда европейците правят хайка за целия ни предишен екип. Но не мисля, че ще се задоволят само с това. Не е изключено, че като започнат с Роли, ще се опитат да завладеят цялата страна.
— Ако питаш мен, нека я завладяват. Може пък и да въведат ред накрая.
— Значи не цениш свободата, така ли?
— Ценя мира, закона и гарантираното здравеопазване.
— С времето животът ще се оправи и без европейците.
— Кога ще се оправи? След някой и друг век?
— Ако ще и след век. — Снифи сви рамене. — Закъде бързаме?
— След век, глупако, ще бъдем отдавна мъртви!