— Няма нищо неморално в това — обади се унмерът.
— Ами кажи ѝ тогава.
Мъжът повдигна рамене.
— Давехме хора.
Янти се изцъкли.
— Хиляди — уточни Браяна. — Експериментирали са със саламура много преди да хвърлят бутилките в моретата.
Мъжът ги изгледа с огорчена усмивка.
— Саламурата е само среда за преработка на опасно изостанали ентропични състояния. Нима предпочитате да ви бяхме изтребили напълно? — Сведе поглед към вързаните си ръце. — И така ли награждавате усилията ни? Със затвор, мъчения и деградация? Ето това е разликата между нас. Вие затваряте всичко, което ви заплашва. Ние го пускаме на свобода.
Янти усети ръцете на Браяна на раменете си. Магьосницата се наведе и прошепна.
— Представи си вилицата между очите му.
Но Янти не можеше. Чистосърдечните признания на затворника бяха провокирали гнева ѝ, както несъмнено очакваше Браяна, но чувствата ѝ не бяха насочени към него. По-скоро гневът се стовари върху нея самата. Беше си позволила да изпита съжаление към младия унмерски принц в тъмниците на двореца, да бъде подлъгана от хубостта му, да прекара няколко сутрини в мисли за него. А сега се чувстваше унизена и предадена от човек, когото никога не бе срещала. Затвори очи и остави на различните възприятия да се реят свободно около нея.
Скоро вече виждаше тъмницата през очите на унмерите — бетонния лабиринт под металното мостче, изгладнелите мършави обитатели. Гмурна се още по-надолу, в неизследваните дълбини, към покритите със стъклен таван отделения, наблюдавани от млади магьосници. Дванайсет апартамента. Беше глупачка, че не ги бе изследвала досега. Започна да се скита от един хаурстафски ум в друг, докато не откри помещението, което ѝ бе показала Браяна. Принцът седеше до бюрото и пишеше писмо. Янти надзърна с разтуптяно сърце в текста:
Скъпа Карела,
Този грозен език ме вбесява. Липсва му финес, за да изразя напълно чувствата си. Но не бива да забравяш, че като ни оковават с жалките си закони, хаурстафите признават собствената си слабост. Макар да си надзъртат един на друг в умовете, те не могат да поглеждат в нашите. Виждат само това, което им позволяваме.
И как е възможно това да не ги засрами?
Последното ти писмо ме изпълни с такова отчаяние, че имах желанието да унищожа този дворец, или поне да умра, докато се опитвам да го сторя. Гневът ми щеше да ме отнесе през сърцето на света. Само твоята сила ме задържа. Всеки ден коленича пред боговете и ги моля да прехвърлят страданията ти върху мен. Всяка нощ сънищата ми ме отвеждат при леглото ти, за да мога да те прегърна и целуна и да изтрия влагата от трескавото ти чело. Лежим в прегръдките си и говорим за онова лято във Форента: старата драконова пещера, която ни показа баща ми, учителката Делийни, която се разхожда боса наоколо, обедите в розовата градина, полята зад овощните дървета.
Не губи надежда, моя любов, и не се страхувай. Ръцете ми винаги са около теб.
— Янти?
Гласът сякаш идеше от другия край на света. Янти отвори очи и откри, че се намира в огледалната стая. Браяна я гледаше учудено. Мислите ѝ обаче оставаха при унмерския принц и писмото. Това не бяха думи на безсърдечен враг, а на чувствен и грижовен мъж. Янти не можеше да не се запита кои всъщност са истинските чудовища.
— Янти? Какво има? Беше на милиони мили оттук.
Янти вдигна очи към Браяна и заяви:
— Не мога да го направя.
— Нужно е време… — почна Браяна.
Янти стана от стола.
— Не искам да го правя!
— Янти?
Тя тръгна към вратата и се сопна:
— Остави ме на мира!
Браяна изтича след нея.
— Чуй ме…
Янти натисна дръжката, но вратата беше заключена.
— Пусни ме да изляза.
— … исках само да…
— Отвори вратата!
Браяна сложи ръка на рамото ѝ.
— Янти, моля те.
Невинното докосване разпали искрата. Янти се завъртя, гневът набираше сила в нея като свит юмрук. Тя протегна ръка към магьосницата и извика:
— Остави ме!
И в този момент се случи нещо, което не бе планирала, нито можеше да контролира. Тя събра целия си гняв в една-едничка отчаяна мисъл, като беззвучен вик, и го освободи.
Огледалата по стените се пръснаха. В галерията отзад магьосниците се присвиха и закриха лицата си с ръце. Много от тях бяха покрити с кръв, с надрани ръце. Чуваха се изплашени викове, хлипания и стонове. Браяна Маркс отстъпи назад с пребледняло лице, избърса кръвта от носа си и втренчи поглед в изцапаните си пръсти. Унмерът беше увиснал напред на въжетата и не помръдваше. Само двамата войници изглеждаха невредими. Отначало се стреснаха, но после измъкнаха палките от коланите си и тръгнаха към Янти.