— Някакви новини за Маскелин? — попита тя. Командирите поклатиха глава. Раст изглеждаше обезпокоен.
— Не би могъл да премине през отбранителните линии — почти извика той. — Или все още е в двореца, или е загинал при експлозията.
— Не ми изглежда като човек, който ще се пожертва — каза Браяна.
— Ако е жив — добави Раст, — сигурно ще е близо до момичето. Двамата очевидно са заедно в тази игра.
За миг Браяна се поколеба. Дали пък командирът не беше прав? Съвпадението с изчезването на Маскелин подсказваше, че някой го е информирал за предстоящата му екзекуция. Но не можеше да си представи Янти в тази роля. А и Маскелин вероятно беше човек от средите на военните — нали в Етугра се бе занимавал с набиране на наемници и пирати.
— Как искате да постъпя с момичето? — попита инквизитор Мара.
— Екзекутирайте я — отвърна Раст. — Без шум и церемонии, просто я убийте преди да се събуди.
— Още не — намеси се Браяна. — Тя черпи силата си отнякъде. Бих искала да знам откъде я взема и по какъв начин го прави, преди някое от останалите момичета да се научи на същото. Силата ѝ се увеличава с всеки нов път. Не знаем на какво още може да е способна.
Сестра Ула се надигна и каза:
— Съгласна съм. Предоставя ни се възможност да изучаваме нещо съвършено ново.
— Една подробна дисекция може да ни каже много — подхвърли Мара.
— Ще дойде и твоят час, инквизиторе — каза Браяна. — Но междувременно бих искала да я притиснеш, да я накараш да се разкрие. Разслои душата ѝ, докато стигнеш до сърцевината. Искам да знам какво има там.
Янти сънуваше, че е в бална зала с високи покрити със завеси прозорци и увиснали от тавана златни свещници. Русокосо унмерско момиче седеше на трикрако столче и плъзгаше нежно пръсти по струните на арфа. Беше бледокожо и невероятно слабо и сякаш тази физическа слабост се прехвърляше на мелодията, която изпълняваше. Всяка крехка нота като че ли трептеше на прага на забвението.
Никога досега Янти не бе слушала нещо толкова хубаво и толкова тъжно. Дълго остана унесена от мелодията. После, когато звуците внезапно утихнаха, момичето неочаквано вдигна глава и я погледна въпросително.
— Коя си ти?
— Приятелка.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да донеса едно писмо.
Русокосото момиче поклати глава и каза:
— Ти си от тях. Не знаеш ли, че мога да те унищожа? Ей толкова лесно… — Прокара пръсти по няколко струни и те се скъсаха с остър немелодичен звук. — Ще ти откъсна пръстите и ще ти смъкна кожата. — Изправи се, бутна арфата настрани и тя падна с трясък на пода.
Янти изведнъж се уплаши. Обърна се и побягна, но спря, когато вратата пред нея се отвори. В стаята влезе тържествена процесия: млади мъже и жени с красиви дрехи и маски на екзотични птици — феерия от паунови пера, сребърни клюнове, скъпоценни камъни и ухание на парфюм. Пееха и се смееха. Мъжете дърпаха жените, които крещяха, кикотеха се и се препъваха. Новодошлите заобиколиха Янти и изпълниха помещението с радостна глъчка.
Мъж с бяла маска тропна с жезъл по пода и се провикна:
— Музика!
Арфата засвири, но този път мелодията беше жива и енергична. Янти дори не се учуди, че счупеният инструмент може да издава подобни звуци. Вече не виждаше русото момиче, защото празнуващите бяха оформили кръг около нея. Веднага щом арфата засвири, те подхванаха танц. Движеха се по двойки, партньорите държаха високо ръцете на своите партньорки. Птичите им маски се накланяха и хвърляха отражения под запалените свещи — вихър от пера и блещукащи камъни. Подметките им тракаха по пода в ритъма на танца. Всички пляскаха с ръце и се покланяха. Никой сякаш не забелязваше Янти.
Янти искаше да си тръгне, но за целта трябваше да разкъса кръга. Музиката се усилваше и ставаше все по-буйна, танцьорите поддържаха ритъма, въртяха се като обезумели сред развети коприни. Янти се опита да се приближи до вратата, но танцьорите я избутаха назад. Помъчи се да си пробие път, ала не намираше пролука между махащите ръце и подскачащите тела. Музиката не утихваше дори за миг. Звуците се раждаха един след друг, сливаха се в ужасяваща какофония. Като крясъка на диви птици. Янти вече не можеше да различи един танцьор от друг. Сякаш се бяха слели в едно общо подскачащо тяло, изгубило всякакъв контрол. Някой изпищя.
Но танцът не спираше. Писъкът стана част от музиката, поредният ужасяващ звук, погълнат от всеобщия смях. Момичешки глас повтаряше умоляващо: „Моля ви, недейте… недейте…“ Янти изхрачи кръв на пода. Обувките на танцьорите се хлъзгаха върху нея, окървавените подметки продължаваха да тропат ритмично, мъжете пляскаха с ръце или носеха в прегръдките си своите партньорки. Някои от дамите вече бяха изпаднали в несвяст. Други все още се опитваха да се освободят. Всичките бяха окървавени от безброй рани. И докато танцуваха, маските и украсата им започнаха да падат като птичи пера. Късчета коприна се завъртаха във вихъра и полепваха на мокрия под.