Смеховете утихнаха. Вече не се чуваха женски гласове, само тропотът на крака и хаотичната музика. Ала мъжете не спираха да въртят обезобразените си партньорки из залата.
— Нямаш партньор.
Янти се обърна и видя, че до нея е застанал мъжът с бялата маска. Той ѝ протегна крехката си женствена ръка.
— Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен?
— Янти?
Видя се отстрани, лежаща в болнично легло. Осветяваше я жълт перлен фенер. Възглавницата и чаршафите ухаеха на сапун. Някой, облечен с хаурстафска роба, махаше превръзките от ръцете ѝ. И сега Янти бе в ума му.
Изведнъж тя разпозна гласа.
— Ария?
— Тихо. Ще ме убият, ако разберат, че съм тук. — Ария освободи и другата ѝ ръка и се изправи. — Трябва да тръгваме.
Янти седна. Едното ѝ око беше подуто.
— Какво стана?
— Не помниш ли?
Янти си спомни стаята с огледалата и сърцето ѝ подскочи.
— Аз нараних Браяна.
— Нищо ѝ няма — успокои я Ария. — Но всички знаят. Вече не е безопасно да оставаш тук.
— Очилата ми? Къде са?
Ария бръкна в джоба си и извади унмерските очила.
— Взех ги от кабинета на инквизитор Мара. — В гласа ѝ се долавяше лека насмешка. — Видях ги, докато търсех ключа. Помислих си, че може да си ги искаш. — Подаде ги на Янти и тя побърза да си ги сложи.
После напусна тялото на Ария и се върна в своето. Едва сега можа да разгледа наведената над нея усмихната девойка.
— Не съм ги пробвала — уведоми я Ария.
— Какво?
— Очилата. С тях по-лесно ли е? Всички си мислят, че така го правиш.
Янти поклати глава.
— Те ми помагат да виждам. Иначе съм сляпа.
Ария смръщи вежди.
— Тогава си загазила повече, отколкото мислех.
Излязоха и забързаха по коридора. Минаваха покрай стаи, в които имаше метални маси. Повечето бяха празни, но върху една Янти зърна частично отворен унмерски труп. Стори ѝ се познат. Дали нямаше белег на челото? Тя забави крачка, но Ария я дръпна да побързат и прошепна:
— Нямаме време. Уговорила съм се с един кочияш да те откара в Порт Ел. Мой приятел. Той ще те прекара през пътните постове. Оттам можеш да вземеш някой товарен кораб за Лосото. Джон познава човек, който ще те качи тайно на борда.
— Защо го правиш? — попита Янти.
— Защото ти си единствената, която би го направила за мен — отвърна Ария. — Тук нямам други приятелки. — Тя спря, извади от джоба си шепа златници и ги пусна в шепата на Янти. — Ще ти трябват. Съжалявам, че са толкова малко, но това е всичко, което имам.
Очите на Янти се напълниха със сълзи.
— Благодаря ти.
Ария се засмя.
— Хайде, почти стигнахме.
Минаха по още един коридор и стигнаха тежка метална врата.
— Почакай — рече Янти. Усещаше присъствието на хора от другата страна на вратата — двама мъже с възприятия, ярки като разпалени в нощта фенери. „Военни униформи.“ Тя дръпна другото момиче. — Ария, там има някой.
— Това е кочияшът — отвърна Ария. — Чака ни. — Хвана Янти за ръка, отвори вратата и я изведе отвън.
Не беше кочияшът. Зад вратата имаше малка стая с бетонен под и стени. В центъра на пода бе изкопан канал. Стаята беше съвсем гола, ако не се броеше един метален стол и тръбите на стената, завършващи с кранове. Инквизитор Мара стоеше до едър войник с униформа на Гилдията. Войникът тъкмо разкопчаваше яката на ризата си. Държеше палка. Янти чу зад гърба си изщракване.
Ария беше заключила вратата.
— Какво означава това? — попита Янти.
Ария сведе глава.
Инквизитор Мара се покашля и каза:
— Това е началото на много дълъг процес. Ако обичаш, седни.
18.
Неочаквана смърт
Скъпа Маргарет,
Не храня надежда, че някога това писмо ще стигне до теб, което донякъде ми дава куража да го напиша. От доста време те лъжа. Така и не успях да избягам от моята килия в Етугра. Не зная защо те излъгах — беше в момент на слабост и еуфория, когато всичко ми се струваше възможно. С годините сякаш започнах да забравям кой съм. Понякога причина за това е отчаянието. Мислех си, че ако ще умра тук, няма смисъл да ти давам фалшива надежда. Ако истината е жестока, съжалявам. Вече не се налага да ми пращаш пари. Мистър Суайнкикър пое управлението на друг затвор, а заместникът му има достатъчно средства.