Фургонът подскачаше по неравния горски път и войниците — четирима отпред и четирима отзад — се полюшваха в синхрон. Единият от двамата мъже на капрата държеше поводите, другият се бе излегнал назад и грееше лице на процеждащите се между клоните лъчи. Гората бе стара, със сплетени клони и огромни коренища. Над зелените поляни пърхаха пеперуди, между листата се рееха мушички. Маскелин затвори очи и пое въздух с пълни гърди. Подуши дим от огън много преди да стигнат пътния пост.
Изправеният до бариерата войник вдигна ръка.
Фургонът спря със скърцане.
— Хубав ден, нали? — подметна Маскелин.
— Ден като ден — отвърна войникът при бариерата. — Накъде сте тръгнали?
— Първи наблюдателен пост.
— Какво карате?
— Перлени фенери — отвърна Маскелин. — И ще участваме в някакво издирване по заповед на командир Раст.
— Трябва да проверя товара — каза войникът, заобиколи отзад и вдигна чергилото. След малко се върна и добави: — Знаете ли кое им е най-странното на перлените фенери? Пеперудите никога не кръжат около тях. Защо според вас е така?
Маскелин се намръщи.
— Никога не съм се замислял за това. Може би защото имат по-важна работа?
Войникът се разсмя, вдигна бариерата и им махна да минават.
Конете затрополиха по пътя. Щом се отдалечиха достатъчно, кочияшът попита:
— Защо наистина не летят около перлените фенери?
— Да ви призная честно, мистър Мелор, не зная — отвърна Маскелин. — Но подозирам, че това е една от онези загадки, при които отговорът или не означава нищо, или крие в себе си някоя от фундаменталните истини за вселената.
— Като ключовете на Удавниците?
— Именно, мистър Мелор. Все неща, подлежащи на по-обстойни изследвания.
Минаха през още два контролни пункта. С приближаване към двореца армейските лагери се разрастваха и бяха обкръжени от окопи и бодлива тел. Много акри гора бяха изгорени и изсечени, за да бъдат вдигнати казармени помещения, бункери и оръдейни площадки. Войниците се упражняваха на кални полигони. Сред дърветата лъщяха стоманени дула. От високи дървени кули ги следяха бдителните очи на часовои.
Рано следобед отбиха от пътя за Порт Ел и се отправиха на север. Тук настилката стана по-неравна, с дълбоки коловози и щръкнали камънаци. От време на време през някоя пролука в гората зърваха дворцовите кули и металните шпилове, извисяващи се като огромни черни корони.
Пътят свърши при плоска скална площадка, от която се разкриваше гледка към цялата долина. Площадката бе обрамчена от дървен парапет и на нея имаше няколко землянки и огромно оръдие. Докато фургонът се приближаваше, от колибата до бариерата се подаде войник и им викна да спрат.
— Ако търсите капитана — рече той, — няма да се върне преди седем.
Маскелин скочи от фургона и се протегна.
— Командир Раст ни прати да помогнем в издирването. Довечера ще кръстосваме пътя оттук до Трети наблюдателен.
Войникът — мъж на средна възраст с тънички мустачки и нервен тик — огледа с отвращение униформата на Маскелин.
— Никой не ми е казвал нищо за това. Не си ли малко старичък за обикновен лейтенант?
— От запаса съм — отвърна Маскелин. — Изобщо не ми се идваше.
— С какво се занимаваш в града?
— Ами предимно си стоя вкъщи.
Войникът погледна Мелор.
— Познавам доста хора от запаса. И двамата не съм ви виждал.
Маскелин се прозя.
— Капитанът ти ще гарантира за нас. Пускай ни, че трябва да разтоварваме багажа.
— Какъв багаж?
Маскелин посочи с палец през рамо.
— Фенери.
Мустакатият войник заобиколи фургона и надзърна в сандъка, после се върна при бариерата.
— Никой и нищо не минава оттук без изрична заповед. Ще трябва да почакате, докато се свържа с двореца.
Маскелин въздъхна отегчено.
— Къде ти е телепатът?
— Замина с капитана.
Маскелин повдигна вежди.
— И къде можем да ги намерим?
Войникът не отговори.
— Дали да не отидем да попитаме командир Раст къде са?
Мъжът скръсти ръце.
— Не смятате ли, че командир Раст знае какво става?
— Как ти е името, войнико?