— Сержантът те вика — каза Маскелин.
Войникът изсумтя, изправи се и последва Маскелин навън. Доближиха землянката и войникът влезе през вратата. Маскелин извади от джоба си ичусаи, измъкна тапата и я хвърли след него. После затвори вратата и я заключи с катинара, който държеше в другия си джоб.
— Пази вратата — нареди на Мелор, — в случай че решат да стрелят в ключалката.
Мелор кимна.
Мъжете вътре викаха няколко минути, после утихнаха. Малко след това изпод вратата започна да се процежда саламура. Галони мътна вода заляха скалната площадка, прехвърлиха ръба и рукнаха надолу като медноцветен водопад.
— Толкова по въпроса за Ел — подхвърли Мелор.
— Всяко нещо си има край, мистър Мелор — отвърна Маскелин.
Двама мъже почнаха да вадят фенерите от сандъка, а Мелор, Маскелин и останалите — да разглобяват с метални щанги дъното на фургона. Отдолу имаше скрито отделение, където държаха туби с гориво и резачки.
Янти не смееше да се върне в тялото си и затова остана да се рее в морето от призраци. Носеше се през мрак, озаряван на места от нещата, които възприемаха други хора. Видя пътник, возещ се в карета, крадец, отмъкващ мигове от живота на други, и последното я изпълни със съжаление. Дълбоко в себе си Мара беше прав. Светът, в който живееше, така и не я бе приел. Така и не бе станала част от него. Най-добре бе да се върне при инквизитора и да го помоли да сложи край на живота ѝ. Може би, като се ровеха в останките от жалкото ѝ съществуване, щяха да открият някакъв смисъл в него.
Но още не. Задържаше я страхът, въпреки че успоредно с това растеше самосъжалението ѝ. Тя продължаваше да се рее из тъмнината, призрак, изплашен от собствената си смърт. Видя хаурстафи, разпръснати из огромния дворец, хиляди в горските лагери отвън и мъглявината на милиони по целия свят. Носеше се през невиждани пространства между обитавани помещения, покрай ярко осветения унмерски лабиринт и надолу към апартаментите със стъклени тавани.
Откри го коленичил до леглото, скрил разплаканото си лице в шепи. Парчетата от писмото бяха на пода до него.
Беше потресена да го види в такова състояние. Цялото му великолепие бе изчезнало. Беше се разголил пред нея, разголен и пред погледа на хаурстафската магьосница, която го наблюдаваше от стола отгоре. Беше скрил лицето си, сякаш по този начин би могъл да прикрие отчаянието си.
Изведнъж я обзе ярост. Какво право имаха хаурстафите да се бъркат в живота на други? В неговия живот? В нейния? Те не бяха освободители на човечеството, а новите му поробители. Янти се пресегна към ума на магьосницата и събра във фокус всички нейни мисли и възприятия.
И след това ги изхвърли.
— Ако знаеше колко пари похарчих за този пират Хоулиш — каза Маскелин, — нямаше да се продадеш толкова евтино.
Капитанът канонир сви рамене и прегърна през рамо младата хаурстафска телепатка.
— Мисля, че и двамата спечелихме по нещо, мистър Маскелин.
Маскелин ги огледа. Момичето едва ли имаше шестнайсет, а момчето — осемнайсет. Ако бе толкова умен да достигне подобен пост в съвсем млада възраст, вероятно си даваше сметка, че може да измъкне от Маскелин много повече. Което означаваше, че причините да му помага са лични. Или причината бе в нея? Двамата гледаха как Мелор и хората му режат яките болтове в основата на оръдието.
— Познаваш ли Янти? — попита Маскелин момичето.
Тя сведе глава.
— Не е необходимо да знаете защо го правим, мистър Маскелин — каза капитанът. — Тези пари ни стигат за ново начало.
Маскелин изсумтя.
Мелор изключи горелката.
— Готово, сър.
— Чудесно. Доведете конете.
Мъжете доведоха два коня и ги запрегнаха така, че да извъртят оръдието. Мелор улови юздите и поведе конете напред. Отначало не се случи нищо, но после откъм дулото се чу ниско стържене и постепенно цялото оръдие се завъртя. Когато се обърна горе-долу в обратна посока, Маскелин го доближи, провери с компас новата траектория и каза:
— Чудесна работа, мистър Мелор. — От джоба на куртката си извади карта, изрисувана с червени кръгове, линии и кръстчета. Изучава я, докато мъжете освободиха конете от впряга. После нагласи височината на оръдието, като завъртя бронзовото колело на лафета. Дулото леко се смъкна.
— Как смятате да я измъкнете? — попита момичето.
— С груба сила — призна Маскелин. — Това е единственият начин да се разправиш с Хаурстаф.
— Ами ако и тя пострада?
— Това е риск, който съм готов да поема.
Капитанът притисна момичето към себе си.