Мара и помощникът му се отдръпнаха, а мъжът влезе в килията. Металните му обувки кънтяха по бетонния под. Той погледна двамата мъже, после извърна очи към Янти. Мъничките метални пластини на бронята му сякаш жужаха и вибрираха, докато се навеждаше да я вземе в прегръдките си.
А след това я понесе към вратата.
Тя явно ту губеше съзнание, ту се свестяваше и вероятно смесваше видения с реалност, защото зърна две невъзможни неща преди бронираният мъж да я изнесе навън.
В първото видение ѝ се стори, че в коридора отвън има двойници на нейния спасител. Седем или осем — не се отличаваха по нищо от него. Всеки носеше същата броня и бе въоръжен със същия зелен меч. Мъжът мина между тях и двойниците ги изпроводиха с очи. После се обърнаха и влязоха в килията на инквизитора. Последният затвори вратата.
Вероятно се бе свестила и отново бе изгубила съзнание.
Във второто видение той я носеше през централната зала на двореца. Обувките му кънтяха по черния мраморен под. Наоколо лежаха десетки трупове. През отворената врата нахлуваше дим и тя подуши пожарите отвън. Но преди да стигне вратата, спасителят ѝ спря, чул някакъв звук отзад, и се обърна.
Младият унмерски принц стоеше в сенките и ги гледаше. Зрението на Янти бе размазано и тя не можа да различи съвсем ясно лицето му, но ѝ се стори, че се усмихва.
— Тя ли е последната от тях? — попита той.
— Тя никога не е била една от тях — отвърна спасителят на Янти. — Но не. Има и други оцелели.
Принцът бавно кимна. Погледът му се задържа доста дълго върху Янти. После той се обърна и потъна в сенките.
Епилог
Маскелин изплю примесена с прахоляк храчка и се обърна по гръб. Димът се виеше над разбитите останки на дървения покрив. Той надигна глава и потръпна от острата болка във врата. Лежеше на пода в порутената колиба на часовоя. През зеещата врата виждаше пожарите и разкривения метален скелет, забит наполовина в земята.
Колесницата?
Надигна се. Ръцете и краката едва го слушаха. Той се олюля, отиде до вратата и надникна навън.
Въздухът бе изпълнен с пушек и прах. Недалеч от него, на пътя, стояха конете. Фургонът, в който бяха впрегнати, се бе прекатурил през бариерата и едната му ос бе строшена. Маскелин зърна Мелор и двама от хората му седнали на стената на площадката зад разбития унмерски летателен съд. Изглеждаха като вцепенени. Тялото на друг мъж лежеше на земята пред тях сред отломки и обгорени парчета дърво. От капитана и приятелката му нямаше и следа.
Маскелин слезе по стъпалата пред вратата и закуцука към разбитата колесница. Дясното му коляно се подгъваше при всеки опит да пренесе тежестта върху него. Стигна до колесницата и надникна вътре през отворения люк.
Празна. Вътре нямаше нищо освен разкривен метал и жици. И тъкмо да се обърне, когато забеляза нещо да блести. Пристъпи внимателно вътре и го взе.
Беше кристал, голям колкото човешка глава. Маскелин го завъртя в ръце, удивен от невероятното изпълнение. Стените му бяха шлифовани толкова гладко, че можеше да се оглежда в тях. Пъхна го под мишница, излезе навън и извика:
— Мелор! Тръгваме!