— Нолан, когато страстите се успокоят, искам с Кяо да синхронизирате историите си — каза Хекър. — Значи… Обичайната операция на УБН. Става издънка. Лошите раняват Кяо. Ти се измъкваш, но те са ни видели, така че сега трябва да внимаваме.
— Няма проблем. Съгласен съм с всичко, което каза. Но трябва да се върнем там, преди Тофър да унищожи малкото улики, които са останали.
Райдър погледна Хекър и той кимна.
— Да. Можем да запретнем до деветдесет минути и да сме там към 4:30, ако не и по-рано. Съмва се към шест, така че просто влизаме и излизаме.
Мили се обади:
— Идвам с вас. Мога да помогна да намерим сградата до пистата.
— Мили, ако все още имаш джипиес координатите, ще я намерим и без теб. Освен това, след като не включваме ЦРУ, какво, по дяволите, очакваш да кажа на Матюс, ако попита къде си изчезнала?
— Това няма да те направи шеф на ЦРУ — подметна снизходително Райдър, което му спечели унищожителен поглед от страна на Мили.
Нолан бе чул достатъчно. Подмладен от половин буркан фъстъчено масло и цял пакет солени бисквити, той побърза да се намеси:
— Да не губим време. Аз трябва да дойда, понеже съм единственият, който знае къде е хюндаят, да не говорим, че паспортът ми е в чекмеджето за чорапи на онзи фермер. Трябва ни някой, който да откара тойотата там и да върне хюндая. С малко късмет ще намерим отбивката, която използвах, когато обикалях там по-рано…
Райдър го прекъсна:
— Последното място, което ще използваме, е черният път, по който си минал.
— Извинявай, прав си. Глупаво предложение. Но при всички положения трябва да заведа шофьора до хюндая и да си взема паспорта. Така че ще потеглим заедно, после екипът на УБН продължава към пистата, а аз се отклонявам, отивам до къщата на фермера, вземам си хюндая, прибирам си паспорта и се присъединявам към вас, когато се връщате.
— Така става — одобри Райдър. — А сега да измъкна няколко души от леглата им.
Хекър си погледна часовника.
— Травис, всички да са тук в „Клуб Аватар“ с ОВТ10 02:00 часа.
В другия край на стаята Райдър отлепи телефона от ухото си и кимна.
— Ако няма къде другаде да отидеш, ще е най-лесно да останеш тук за тази нощ — каза Хекър на Мили. — Вече е след полунощ, така че добрите барове така или иначе са претъпкани.
— Благодаря ти за предложението, но след като няма да тръгна с вас, ще се прибера у дома — отговори тя. — Утре трябва да съм на работа преди седем, за да събера разузнавателната информация, постъпваща от провинции Шан и Качин.
— Ъ-ъ… добре. Вземи моя джип. Хекър надигна глас и извика: — Сали? — Прислужницата влезе толкова неочаквано, сякаш бе стояла отвън със залепено на вратата ухо. — Заведи Мили до колата ми, кажи на Арун да я закара у тях, после да се върне и да чака тук.
Мили се обърна към Нолан.
— Не изглеждаш добре. Защо не се наспиш и не оставиш твоята работа за утре? Не е чак толкова спешно. Тогава ще има кой да те придружи и от УБН.
— Майка ми казваше: „Нищо хубаво не се случва след три сутринта“. За трийсет и няколко години в ЦРУ се убедих, че е абсолютно права. Това за мен е достатъчна причина да отида там сега. А може да хвърля още веднъж поглед и на полосата, след като съм наблизо. — Нолан се опитваше да изглежда смел, макар че леглото го зовеше неудържимо.
— Добре, но бъди внимателен. Ела в пристройката, като се върнеш, и ще поговорим. — И Мили стана. Нолан си помисли, че лицето ѝ изглежда още по-симпатично, отколкото когато се бяха запознали… преди тринайсет часа и сто години. Тя явно усети интереса му и вярна на пола си, се обърна и излезе без нито дума повече. Сали я последва.
Нолан дочу края на разговора между Райдър и Хекър.
— Значи правилата за прилагане на въоръжена сила са да не отвръщаме на огъня дори ако те ни обстрелват? — не можеше да повярва Райдър.
— Травис, ти си бивш тюлен, но не можеш да избягаш с тези надупчени от шрапнел крака. Ще имаме най-много петима агенти срещу бирманската армия. Макар и да става дума за частен бизнес, Тофър като нищо може да има на разположение десетина-петнайсет наемници. Целта ни е да видим пистата през нощта, да снимаме каквото можем и да се измъкнем оттам, преди да се е съмнало.